Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 32

— Кисело зеле! — обяви той, като си взе едно парченце от бъчвата с помощта на дървени щипки. — Опитай, Гералт. Чудесно е, нали? Това зеле е много вкусно и полезно нещо. През зимата, когато има недостиг на витамини, то предпазва от скорбут. Освен това е прекрасен антидепресант.

— Как така?

— Изяждаш по паница зеле и кисело мляко… и веднага депресията става последният ти проблем. Забравяш за депресията. За дълго време. В кого се вглеждаш така? Коя е тази девойка?

— Позната. Почакай тук. Ще разменя с нея някоя дума и се връщам.

Забелязаната от него девойка беше Мозаик, с която се беше видял у Лита Нейд. Плахата ученичка на магьосницата със зализаната коса. Със скромна, но елегантна рокля с палисандров цвят. И обувки с високи токчета, на които стъпваше доста грациозно, въпреки неравния паваж, осеян с хлъзгави зеленчукови отпадъци.

Вещерът се приближи, докато тя беше при сергия с домати, които редеше в кошницата, окачена на свивката на лакътя ѝ.

— Здравей.

При вида му тя леко пребледня, въпреки и без това бледата ѝ кожа. А ако не беше сергията, щеше да отстъпи на крачка или две. Направи движение, сякаш искаше да скрие кошницата зад гърба си. Не, не кошницата. Ръката си. Тя криеше китката и дланта си, обгърнати с копринена кърпа. Той не пропусна този сигнал и необясним импулс го накара да действа. Гералт хвана ръката на девойката.

— Пусни ме — прошепна тя, опитвайки се да се изтръгне.

— Покажи ми. Настоявам.

— Не тук…

Тя му позволи да я отведе по-надалеч от пазара, на място, където можеха да останат поне донякъде насаме. Вещерът размота кърпата. И не можа да се сдържи. Започна да ругае. Яростно и продължително.

Лявата длан на девойката беше обърната. Пречупена на китката. Палецът стърчеше отляво, опаката страна на дланта беше насочена надолу. А вътрешната страна — нагоре. Линията на живота е дълга и ясна, оцени той машинално. Линията на сърцето е ясна, но неравна и накъсана.

— Кой ти причини това? Тя?

— Ти.

— Какво?

— Ти! — Тя изтръгна дланта си. — Ти ме използва, за да се подиграеш с нея. Тя не оставя ненаказани подобни неща.

— Аз не можех…

— Да предвидиш? — Мозаик го погледна в очите. Не я беше преценил правилно — тя не беше плаха и боязлива. — Можеше и трябваше. Но ти предпочете да си поиграеш с огъня. Струваше ли си поне? Получи ли удоволствие, оправи ли си самочувствието? Имаше ли с какво да се похвалиш пред приятелите в кръчмата?

Той не отговори. Не намираше думи. А Мозаик, за негово изумление, внезапно се усмихна.

— Не ти се сърдя — каза тя по-отпуснато. — Мен самата ме развесели твоята игра, ако не ме беше толкова страх, щях да се засмея. Дай ми кошницата, бързам. Трябва да направя още покупки. И имам уговорена среща с алхимик…