Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 29

Гералт пренощува в странноприемницата на Лютичето. Заеманата от барда стаичка беше уютна. В буквален смисъл: за да се добереш до леглото, трябваше здраво да се притиснеш към стената. За щастие, леглото беше достатъчно широко за двама и му се удаде да поспи на него, макар че то страшно скърцаше, а дюшекът, набит със сено, беше силно сплескан от приходящите търговци, известни любители на интензивния извънбрачен секс.

През нощта, неясно защо, на Гералт му се присъни Лита Нейд.

Отидоха да закусват на близкия пазар, в закусвалня, където, както беше успял да изясни бардът, продаваха невероятни сардини. Лютичето почерпи. Гералт не възрази. В края на краищата често се случваше обратното — Лютичето, без пукната пара, да се възползва от неговата щедрост.

Седнаха на грубо рендосаната маса и се захванаха с изпържените до хрупкаво сардини, които им донесоха върху дървена плоча, голяма като колело на каруца. Лютичето, както забеляза вещерът, от време на време боязливо се озърташе. И застиваше, когато му се струваше, че някой минувач се взира твърде натрапливо в тях.

— Мисля — промърмори той най-накрая, — че все пак трябва да се сдобиеш с някакво оръжие. И да го носиш така, че да се вижда. Би трябвало да се извлече поука от вчерашното произшествие, не смяташ ли? О, гледай, виждаш ли там, изложени са щитове и брони? Това е оръжейна работилница. Не може да няма и мечове там.

— В този град — Гералт огриза гръбнака на една сардина и изплю перката — оръжието е забранено, на приходящите им се взима на входа. Изглежда, само бандитите могат да ходят тук въоръжени.

— Могат и ходят. — Бардът посочи с кимане минаващ наблизо здравеняк с голяма брадва на рамото. — Но в Керак забраните издава, следи изпълнението им и наказва за нарушаването им Феран дьо Летенхоф, който, както знаеш, е мой първи братовчед. А тъй като роднинските връзки са свещен закон на природата, то ние двамата можем да пренебрегнем тукашните забрани. Така че официално утвърждавам правото ни да притежаваме и носим оръжие. Да довършим закуската и да отидем да ти купя меч. Любезна стопанке! Рибката ви е прекрасна! Моля, изпържете ни още десетина!

— Ям тези сардини — Гералт изхвърли един оглозган гръбнак — и се убеждавам, че загубата на мечовете не е нищо друго освен наказание за алчността и снобизма ми. За това, че ми се прииска лукс. Попадна ми работа наблизо, така че реших да намина през Керак и да попирувам в „Natura Rerum“, кръчмата, известна по целия свят. А трябваше да отида другаде и да похапна супа с чревца, зеле с грах или рибена чорба…

— Между другото — Лютичето облиза пръстите си, — тази „Natura Rerum“, макар и заслужено да е прочута с кухнята си, е само една от многото. Има заведения, където дават не по-лошо ядене, а понякога и по-хубаво. Поне в „Минзухар и пипер“ в Горс Велен или „Hen Cerbin“ в Новиград, със собствена пивоварна. Или „Сонатина“ в Цидарис, където са най-хубавите морски дарове по цялото крайбрежие. „Риволи“ в Марибор и тамошният глухар по брокилонски, пълнен със сланина, мням. „Паприка“ в Алдерсберг и техните знаменити заешки гърди с гъби а ла крал Видмон. „Хофмайер“ в Хирундум, ех, да попаднеш там наесен, в Саовина, на печена гъска с крушов сос… Или „Двете змиорки“, на няколко мили от Ард Карайг, обикновена кръчма на кръстопът, а предлагат най-добрите свински рулца, които съм ял в живота си… Ха, виж кой е благоволил да дойде при нас. За вълка говорим! Здравей, Феран… Тоест хмм… господин следовател…