Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 195

Тя дори не чу шума, улови движението с крайчеца на окото си. От папратовия гъсталак изскочи някакво сиво, плоско, многокрако и невероятно бързо същество. Нимуе закрещя, когато видя щракащите щипци, големи колкото косове. Настръхналите от шипове и четина крайници. Множеството очи, обкръжаващи главата като корона.

Почувства силно блъсване, което я отлепи от земята и силно я отхвърли назад. Падна по гръб върху разперените клони на една леска и се вкопчи в тях, готова да скочи и да побегне. Замря, вперила поглед в провеждащия се на пътя див двубой.

Многокракото чудовище подскачаше и се въртеше, въртеше се невероятно бързо, размахваше крайници и щракаше с големите си щипки. А около него още по-бързо, толкова бързо, че чак се размазваше пред погледа, танцуваше човек. Въоръжен с два меча.

Пред очите на вцепенената от страх Нимуе във въздуха излетя първо един, после втори, после трети отсечен крак. Ударите от мечовете се посипаха върху плоското туловище, от което рукнаха потоци от зелена слуз. Чудовището се съпротивляваше и нападаше, а накрая с един скок се хвърли към гората, за да избяга. Но не успя да стигне далеч. Човекът с мечовете го догони, настъпи го с крак и със замах го прикова към земята едновременно с двете остриета. Тварта дълго би по земята с крайници и накрая замря.

Нимуе притисна ръце към гърдите си в опит да успокои разтупканото си сърце. Видя как спасителят ѝ се навежда над убитото чудовище и с ножа си изрязва нещо от бронята му. Как избърсва остриетата на мечовете и ги прибира в ножниците, привързани към гърба му.

— Всичко наред ли е?

Нимуе осъзна с известно закъснение, че питат нея. Но тя не успя нито да отговори, нито да се измъкне от леската. Спасителят ѝ не бързаше да я вади от храста, така че ѝ се наложи да се освободи сама. Краката ѝ трепереха така, че едва стоеше на тях. Сухотата в устата ѝ не изчезваше.

— Лоша идея е да минаваш сама през гората — каза спасителят ѝ, като се приближи.

Той свали качулката си и снежнобялата му коса засия в горския полумрак. Нимуе едва не се разкрещя, неволно притисна юмрук към устата си. „Това е невъзможно — помисли си тя, — абсолютно невъзможно. Сигурно сънувам.“

— Но сега — продължи белокосият, като оглеждаше почернялата и покрита с петна плочка в ръката си, — сега оттук вече може да се преминава спокойно. И какво имаме тук? IDR UL Ex IX 0008 BETA. Ха! Точно ти ми липсваше в сметката, осмицо. Но сега вече е закрита. Как се чувстваш, момиче? Ох, извинявай. В устата ти е сухо, нали? Езикът ти е като дървен? Знам, знам. Ето, пийни..

Тя пое с треперещи ръце подадената ѝ манерка.

— Накъде отиваш?

— В Д… До… До…

— До?

— … Дориан. Какво беше това? Онова… там?

— Произведение на изкуството. Шедьовър номер осем. Всъщност няма значение какво е било. Важното е, че вече го няма. А ти коя си? Къде отиваш?

Тя кимна с глава, преглътна. И се реши. Сама се изненада от куража си.

— Аз… Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин. От Дориан отивам в Анхор, а оттам в Горс Велен. В Аретуза, училището за магьосници на остров Танед.

— Охо. А откъде идваш?