Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 193
Анджей Сапковский
— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.
Той се изкашля, гледайки острите зъби.
— Хмм…
— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.
— Какво?
Лисицата тихо изджафка. И се промени.
Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.
Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.
И тогава сухият дрян разцъфна.
А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.
— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.
* * *
Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.
Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.
— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.
— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото не съм искал.
— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Каза го напълно неискрено.
— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?
— И още как!
Гералт се изправи.
— Време е да тръгваме, Лютиче.
— А? Накъде?
— Не е ли все едно?
— По принцип, да. Да тръгваме.
Епилог
Върху хълма се белееха останки от сгради, превърнали се в руини толкова отдавна, че вече бяха напълно обрасли с растителност. Стените бяха обвити в бръшлян, млади дръвчета бяха прорасли в разбития под. Това беше — Нимуе нямаше как да го знае — древна светиня, обител на жреците на някакво забравено божество. За Нимуе това си бяха просто руини. Купчина камъни. И пътепоказател. Знак за това, че върви в правилната посока.
