Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 197

Той мълча дълго, загледан настрани. Накрая се обърна към нея. И се усмихна.

— Мракът все още съществува — потвърди той. — Въпреки прогреса, който, както се опитват да ни убедят, трябва да разсее тъмата, да елиминира рисковете и да прогони страховете. Досега прогресът не е постигнал кой знае какви успехи. Досега прогресът само ни казва, че мракът е просто суеверие, което помрачава светлината, че няма от какво да се боим. Но това не е така. Има от какво да се боим. Защото винаги, винаги ще има мрак. И винаги в мрака ще се крие Зло, винаги в мрака ще има зъби и нокти, убийства и кръв. И вещерите винаги ще са необходими. И нека винаги се появяват там, където са нужни. Там, откъдето се носи вик за помощ. Там, където ги призовават. Нека се появяват с меч в ръка. С меч, чийто блясък разсича мрака, чиято светлина разпръсква мрака. Хубава приказка, нали? И хубаво завършва, както трябва да завърши всяка приказка.

— Но… — запъна се тя. — Но това са сто години… Как е възможно да… Как е възможно?

— Такива въпроси — прекъсна я той отново с усмивка — не подобават на една бъдеща адептка на Аретуза. Училището, в което учат, че няма нищо невъзможно. Защото всичко, което е невъзможно днес, ще стане възможно утре. Такъв девиз трябва да бъде изписан над входа на университета, който скоро ще стане твой. Щастлив път, Нимуе. Сбогом. Тук ще се разделим.

— Но… — Тя почувства внезапно облекчение и думите потекоха като река. — Но аз бих искала да науча… Да науча повече. За Йенефер. За Цири. За това как всъщност е завършила тази история. Чела съм… Знам легендата. Знам всичко. За вещерите. За Каер Морхен. Знам дори названията на всички вещерски Знаци! Моля те, разкажи ми…

— Тук ще се разделим — меко я прекъсна той. — Пред теб е пътят към твоето предназначение. Пред мен лежи съвсем друг път. Историята продължава, историята никога не свършва. Що се отнася до Знаците… Има такъв, който не познаваш. Нарича се Сомна. Погледни ръката ми.

Тя погледна.

— Илюзия — чу отнякъде, много отдалеч. — Всичко е илюзия.

— Ей, момиче! Недей да спиш, че ще те оберат!

Тя надигна глава. Разтърка очи. И скочи от земята.

— Заспала ли съм? Спях ли?

— И още как! — засмя се от каруцата едра жена. — Като пън! Като мъртва! Два пъти ти извиках, а ти нищо. Вече се канех да слизам от каруцата… Сама ли си? Какво се оглеждаш така? Търсиш ли някого?

— Човекът… с бялата коса… Той беше тук… Или може би… Сама не знам вече.

— Никого не съм виждала тук — отсече жената.

Зад гърба ѝ, изпод завесата, се подадоха главите на две деца.

— Виждам, че си тръгнала на път. — Жената посочи с поглед бохчата и тояжката на Нимуе. — Аз отивам в Дориан. Ако искаш, ще те закарам. Ако ти е на път.

— Благодаря. — Нимуе се качи на каруцата. — Огромно благодаря.

— Дий! — Жената плесна с поводите. — Да потегляме тогава! По-добре да се возиш, отколкото да вървиш пеша, нали? Така като гледам, здраво си се изморила, щом си заспала направо край пътя. Спеше, ти казвам…