Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 194

Точно след хълма и руините пътят се разклоняваше. Едното му разклонение водеше на запад, през мочурището. Второто водеше на север, скриваше се в гъстата, тъмна гора. Гмурваше се в черния гъсталак, потъваше в мрачната тъмнина и се изгубваше в нея.

И това беше нейният път. На север. През печално известната Гора на сойките.

Историите, с които се бяха опитали да я уплашат в Ивало, вече съвсем не я впечатляваха, по време на пътешествието си се беше сблъсквала с подобни неща многократно; всяка местност имаше своя страховит фолклор, местни страхове и ужасии, предназначени да плашат новодошлите. Вече я бяха плашили с водници в езерата, берегини в реките, вихти по кръстопътищата и упири в гробищата. Всеки втори мост беше скривалище на тролове, всяка втора група приведени върби криеше стриги. Накрая Нимуе свикна, ежедневните страхове престанаха да бъдат страшни. Но тя не знаеше как да овладее странното безпокойство, което я обхвана, преди да влезе в тъмната гора, на тесния път между обвитите в мъгла могили или на пътечката сред покритите с изпарения блата.

Сега, пред тъмната стена на гората, тя отново почувства предишното безпокойство, тръпки по гърба и сухота в устата.

„Пътят е използван често — повтаряше си постоянно тя наум, — целият е изровен от колелата на каруците, разбит е от копитата на коне и волове. Какво като гората изглежда страшна, това не е някаква си дива пътека, това е използван път, който води до Дориан и минава през последния участък от гората, оцелял от брадвите и трионите. Мнозина минават с коне оттук, мнозина преминават пеша. И аз ще премина. Не ме е страх.“

„Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин.“

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.

Огледа се дали не се приближава някой. Щеше да е по-весело в компания, помисли си тя. Но пътят, за жалост, точно днес, точно сега, не искаше да бъде използван. Беше напълно пуст.

Нямаше друг изход. Нимуе се прокашля, оправи бохчата на рамото си, стисна здраво тояжката си. И влезе в гората.

Там преобладаваха дъбове, брястове и стари, сраснали се габъри, имаше също борове и кедри. Долу в ниското се ширеше гъсталак от оплетени глог, леска, черна череша и орлови нокти. В нормалните гори той обикновено беше пълен с горски птици, но тук цареше зловеща тишина. Нимуе вървеше, забила поглед в земята. Въздъхна с облекчение, когато изведнъж, някъде в дълбините на гората, се чу кълвач. Поне има още нещо живо тук, помисли си тя, не съм съвсем сама.

Спря се и внезапно се обърна назад. Не видя никого и нищо, а само преди миг беше сигурна, че някой върви зад нея. Почувства, че я наблюдават. Че тайно я следят. Гърлото ѝ се сви от страх, тръпки я полазиха по гърба.

Ускори крачка. Стори ѝ се, че гората започна да оредява, стана по-светла и по-зелена, защото наоколо започнаха да преобладават брези. „Още един завой, още два — трескаво си мислеше тя, — още малко и гората ще свърши. Ще я оставя зад гърба си заедно с онзи, който се прокрадва след мен. И ще продължа нататък.“

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге…