Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 192
Анджей Сапковский
Руини. Паметник на разрушен свят.
— Лютиче.
— Какво?
— В последно време всичко, което можеше да тръгне на зле, тръгна на зле. И на мен ми се струва, че аз съм този, който развали нещата. С каквото и да се захвана напоследък, го провалям.
— Така ли ти се струва?
— Така ми се струва.
— Но изобщо не е така. Не очаквай обяснения. Омръзна ми да обяснявам. А сега се самосъжалявай мълчаливо, много те моля. В момента творя, а твоите оплаквания ме разконцентрират.
Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.
И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.
Вещерът се обърна.
Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.
Гералт не помръдна.
— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.
Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.
— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.
Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.
Вещерът поклати глава.
— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.
Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.
— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.
— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.