Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 187
Анджей Сапковский
В кръчмата настъпи тишина, глуха и пълна. Всички застинаха. И гледаха с отворена уста.
— Няма да се бия с теб — повтори спокойно Гералт. — Но ако нараниш тази жена, ще умреш.
— Един от нас ще умре, това е сигурно. Там, на площада. Но по-скоро това няма да бъда аз. Разправят, че са ти откраднали прочутите мечове. И както виждам, не си си направил труда да се сдобиеш с нови. Наистина трябва да си много високомерен, щом се готвиш да откраднеш нечия награда, без да се въоръжиш преди това. Или може би прочутият Бял вълк е толкова добър, че не му е нужна стомана?
Изскърца отместващ се стол. Светлокосата девойка се изправи. Тя взе от масата продълговат свитък. Сложи го пред Гералт и се върна на мястото си, седна до чиновника.
Вещерът знаеше какво е това. Още преди да развърже ремъците и да разгърне плата.
Меч от сидеритова стомана, обща дължина четиридесет и половина цала, дължина на острието — двайсет и седем и една четвърт. Тегло трийсет и седем унции. Дръжката и предпазителят — изработени просто, но елегантно.
Вторият меч — със същата дължина и тежест — сребърен. Частично, разбира се. Чистото сребро е твърде меко, за да може да се наточи добре. На предпазителя и по цялата дължина на острието — рунически знаци и символи.
Езиковедите на Пирал Прат не бяха успели да ги разчетат, което показваше ниското равнище на знанията им. Древните руни образуваха надписа:
Гералт се изправи. Измъкна от ножницата стоманения меч. С бавно и плавно движение. Той не гледаше Бреен. Гледаше острието.
— Пусни жената — каза тихо. — Веднага. Иначе ще умреш.
Ръката на Бреен потрепна, по шията на жрицата потече струйка кръв. Жрицата дори не изстена.
— Трябват ми пари — изсъска Котарака от Йело. — Тази награда трябва да бъде моя!
— Пусни жената, казах. Иначе ще те убия. Не на площада, а тук, на място.
Бреен се прегърби. Дишаше тежко. Очите му блестяха злобно, устните му бяха грозно изкривени. Пръстите му, стиснали ръкохватката, побеляха. Изведнъж той пусна жрицата, отблъсна я. Хората в кръчмата зашумяха, сякаш пробудили се от кошмарен сън. Чуха се въздишки и дълбоки вдишвания.
— Ще дойде зимата — изрече с усилие Бреен. — А аз, за разлика от някои, няма къде да зимувам. Уютният и топъл Каер Морхен не е за мен!
— Не — отговори Гералт. — Не е за теб. И добре знаеш защо.
— Каер Морхен е само за вас, добрите, праведните и справедливите, нали? Лайняни лицемери. Вие сте същите такива убийци, по нищо не се отличавате от нас!
— Иди си — каза Гералт. — Остави това място и си върви по пътя.
Бреен прибра меча си. Изпъна се. Докато вървеше през залата, очите му се промениха. Зениците изпълниха цялата очна ябълка.
— Не е вярно, че Весемир ти е издал присъда — каза Гералт, когато Бреен преминаваше край него. — Вещерите не воюват с вещери, не кръстосват мечове едни с други. Но ако някога се повтори това, което се случи в Йело, ако науча нещо подобно… Ще направя изключение. Ще те намеря и ще те убия. Приеми това предупреждение сериозно.
