Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 189

— Имам си повод. И отлична компания.

Тя му благодари с кимане. И с усмивка. Мила усмивка.

След завършването на училището по магия всяка магьосница се изправяше пред избор. Тя можеше да остане в училището като учител асистент. Можеше и да помоли всяка от независимите учителки по магия да я вземе при себе си на стаж. Или да избере пътя на двимвеандрата.

Системата беше заимствана от другите гилдии. В много от тях ученикът, получил званието чирак, беше длъжен да извърши пътешествие, по време на което се устройва на временна работа в различни работилници и при различни майстори, ту на едно място, ту на друго, и накрая, след няколко години, се връщаше, за да издържи изпита за званието майстор. Разбира се, имаше и разлики. Принудените да се скитат, без да намират работа чираци често се срещаха очи в очи с глада и пътешествието се превръщаше в скитничество. Двимвеандра се ставаше по собствена воля и желание и Капитулът беше учредил за пътешестващите магички специална стипендия — както беше чувал Гералт, никак не малка.

— Този ужасен тип — присъедини се към разговора поетът — носеше медальон, подобен на твоя. Това беше един от Котараците, нали?

— Да. Не ми се говори за това, Лютиче.

— Прочутите Котараци — обърна се поетът към магьосницата. — Вещери, но несъстояли се. Неуспешна мутация. Безумци, психопати и садисти. Котараци са се нарекли сами, защото са като котки: агресивни, жестоки, непредсказуеми и своенравни. А Гералт, както винаги, омаловажава, за да ни успокои. Защото имаше заплаха, и то голяма. Чудо е, че се размина без бой, кръв и трупове. Щеше да има касапница като в Йело преди четири години. Всеки момент очаквах…

— Гералт помоли да не се говори за това — прекъсна го Тициана Фреви учтиво, но твърдо. — Да уважим желанието му.

Вещерът я погледна със симпатия. Тя му изглеждаше приятна. И привлекателна. Даже много привлекателна.

Той знаеше, че магьосничките се разкрасяват — престижът на професията изискваше магичката да предизвиква възхищение. Но разкрасяването никога не беше идеално, винаги оставаше нещо. Тициана Фреви не беше изключение. На челото й, малко под линията на косата, имаше няколко едва забележими следи от вариола, преболедувана вероятно в детството, когато у нея още не е имало имунитет. Линията на красивата уста беше леко нарушена от малък вълнист белег над горната устна. Гералт за кой ли път почувства яд, яд към своето зрение, към очите, позволяващи да се забележат такива несъществени подробности, дребни детайли, които в края на краищата бяха нищо в сравнение с това, че Тициана седеше на една маса с него, пиеше „Ест Ест“, ядеше пушена пъстърва и му се усмихваше. Вещерът познаваше много малко жени, чиято красота можеше да се смята за безупречна, и имаше основания да смята, че шансовете някоя от тях да му се усмихне, са нулеви.