Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 176

Беше едва ранен следобед. Трудно можеше да се повярва, че толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време.

Глава деветнайсета

Един воин умира трудно. Смъртта му трябва да се пребори с него, за да го вземе.

Воинът не се дава на смъртта така лесно.

Карлос Кастанеда, „Колелото на времето“

(превод Нели Константинова)

— Хей! Вижте! — изведнъж възкликна Лютичето. — Плъх!

Гералт не реагира. Познаваше добре поета, знаеше, че той има навика да се плаши от всичко, да се възхищава на всичко и да търси сензация там, където нямаше нищо, което да заслужава да бъде наречено сензация.

— Плъх! — не се предаваше Лютичето. — О, втори! Трети! Четвърти! О, по дяволите! Гералт, погледни!

Гералт въздъхна и погледна.

Подножието на скалата под терасата гъмжеше от плъхове. Пространството между Палмира и скалата живееше, движеше се, вълнуваше се и цвъртеше. Стотици, а може би хиляди гризачи бягаха от района на пристанището и устието на реката и се устремяваха покрай палисадата нагоре, към планината и гората. Останалите минувачи също забелязаха феномена и отвсякъде се разнесоха викове на страх и изненада.

— Плъховете бягат от Палмира и пристанището, защото се страхуват! — реши Лютичето. — Знам какво се е случило! Вероятно до брега е хвърлил котва кораб с ловци на плъхове!

Никой не си направи труда да отговори. Гералт избърса потта от очите си, жегата беше страшна, горещият въздух затрудняваше дишането. Той погледна към небето, прозрачно, без нито едно облаче.

— Буря се задава — изрече на глас мислите му Лита. — Силна буря. Плъховете го усещат. И аз го усещам. Усещам я във въздуха.

„Аз също“, помисли си вещерът.

— Буря — повтори Корал. — Буря идва откъм морето.

— Каква ти буря? — Лютичето си направи вятър с шапката. — Откъде? Времето е толкова хубаво, небето е ясно и няма никакъв вятър. Жалко, хубаво щеше да е да има някакъв ветрец. Морски бриз…

Още не беше успял да завърши изречението си, когато задуха. Лекият ветрец носеше мириса на морето, приятно облекчаваше, освежаваше. И бързо започна да набира сила. Знамената на мачтите, които допреди малко висяха печално и неподвижно, се размърдаха, развълнуваха се.

Небето на хоризонта потъмня. Вятърът се усили. Лекото шумолене беше заменено от шум, шумът премина в свистене.

Знамената по мачтите започнаха да се мятат, заплющяха яростно. Заскърцаха ветропоказателите във форма на петле по покривите на къщите и кулите, завъртяха се бързо. Затракаха кепенци. Вдигнаха се облаци от прах.

Лютичето успя в последния момент да хване шапката си с две ръце, иначе тя щеше да отлети.

Мозаик придържаше здраво роклята си, резкият порив на вятъра беше вдигнал шифона високо, почти до бедрата ѝ. Преди да успее да се справи с развяващия се на вятъра плат, Гералт с удоволствие огледа краката ѝ. Тя забеляза погледа му, но не сведе очи.