Читать «Седемте Божини заповеди» онлайн

Красимир Бачков

Седемте Божини заповеди

— Любовта е опасна работа! Ако не си професионалист, изгаряш! Ако си, пак гориш! Важно е да си в играта! — тъжно обясняваше млад на вид мъж, с вече посребрена мефистофелска брадичка, а седналият до него войник разсеяно зяпаше през прозореца и се поклащаше в ритъма на влака. Пейзажът отвън поразително приличаше на фототапет — високи планини с побелели от сняг върхове, синьо небе и гори от борови дървета, на места пресечени от бързи пенливи потоци, а край тях високи туфи трева и нежни планински цветя. Есента тук все още не личеше, но редките храсти между боровете вече бяха пламнали от смъртоносното и докосване, а широколистните дървета край линията протягаха голи почернели клони, като ръце на удавник.

— Добре, де! — намуси се войникът — Какво да правя сега? От една страна я мразя, че ме лъже, а от друга — все за нея мисля! Не ми излиза от главата, разбираш ли! И през деня, и през нощта, и като съм наряд, и като спя дори! Мамка му! Ще взема да се гръмна, че да свърши всичко! Повече не издържам!

— Не говори глупости! — промърмори мъжът с брадичката — Хубаво е, че я обичаш! Значи си жив и каквото и да направиш, все ще си струва! Като оставим настрана самоубийството, разбира се. Не се връзва някак си, точно един войник да страда от малодушие.

Войникът го изгледа намръщено а спътникът му си погледна часовника и продължи:

— Докато стигнем, има почти три часа. Ако искаш и аз да ти разкажа една история! Хем ще мине времето, хем може и да чатнеш нещо.

— За кого е тази история?

— За мен! — въздъхна мъжът — Моята история!

— А тя като моята ли е?

Мъжът се надигна, свали от багажника доста голямо дипломатическо куфарче и извади от него бутилка „Балантайнс“. Разви капачката, напълни я догоре и я подаде на войника:

— Пий, братле! Като я чуеш, ще разбереш! Но ако не щеш, кажи да не се хабя на вятъра!

— А, що? Разкажи ми! Може пък нещо да науча! А то иначе — плесна се по коляното войникът — пак за нея ще мисля!

— Добре! — кимна мъжът и се настани удобно, като качи краката си на отсрещната седалка. — Във влака можеш да чуеш всякакви истории. И измислени, и истински, но аз си мисля, че истинските са повече, защото пред непознати спътници, както сме ние с тебе, човек по-лесно може да се освободи от това, дето му тежи на душата.

— Вярно е! — съгласи се войникът — Аз дори не разбрах, как ти разказах всичко! А изобщо не обичам да говоря за себе си. Някак се срамувам…! Но сега нещо ми стана и всичко ти изтропах.

Двамата замълчаха. Навън се мяркаха разхвърляните къщички на някакво село, колелата глухо потракваха, а уискито бе създало странна близост между тези две същества, изхвърлени от комарджийските пръсти на живота в едно купе, солидарни донякъде в неволите си. Пиха по още една капачка и мъжът започна:

— Значи аз за пръв път чуках в девети клас. Преди ни водеха на бригади в селското стопанство и бачкахме ангария по един месец. Нея година бяхме в едно село и там ме забърса една кака. Групата ни беше от три класа на гимназията. Имаше един дванадесети, един десети и само ние бяхме зайците от девети клас. По мое време класовете бяха големи, не като сега. Нашият беше от четиридесет ученика. От тях бяхме само осем момчета. В останалите два класа положението бе още по-трагично — единият просто нямаше момчета, а в другият бяха само три. Или на едно момче, се падаха приблизително по десет момичета. — Леле! — бутаме се с аверчетата — Ще им скъсаме задниците! Обаче нали бяхме зайци и хабер си нямахме как стават тия работи, само се перчехме и вечер по тъмното обарвахме момичето което изпращахме до квартирата, целувахме го криво-ляво до някой селски плет, а на другият ден се скъсвахме да лъжем какъв страшен секс сме правили и колко велики любовници сме изобщо. Само едно от трите момчета в десети клас си мълчеше и разбира се, само то спеше с момиче наистина. До края на бригадата, един по един всички млъкнахме, но това определено не бе наша заслуга. Жените братле, командват парада навсякъде! Ние само се будалкаме, че от нас нещо зависи!