Читать «Северна светлина» онлайн - страница 16

Този път вече Пейдж не се изненада, но пръстите му здраво стискаха жълтеникавата хартийка.

— За бога, да знаехме поне какво са си наумили!

Нито нейният израз, нито нейният отговор му донесоха някакво успокоение. Тя каза кратко:

— Скоро ще узнаем.

Тъй като той не отговори, тя излезе от стаята му.

Останал сам, Хенри повдигна очи и намръщен спря погледа си върху окачената на отсрещната стена старинна фотография на основателя на „Северна светлина“, неговият прапрадядо, стария Даниел Пейдж, седнал в черно облекло и заел поза, изразяваща твърдост, мушнал едната си ръка под ревера на редингота, а с изправения показалец на другата подпрял челото си. В разстроеното си въображение той като че ли видя в това сериозно заповедническо лице още и загриженост. Бързо взе шапката си и излезе от стаята.

IV

Самолетът кацна на летището навреме — дванадесет и четиридесет и пет по подарения на Смит от Младежкото християнско дружество часовник, който той поддържаше винаги точен до секунда.

— Вземете и двата куфара — каза той на носача. — Има поръчана кола за нас. На името на мистър Харолд Смит.

Пътуването със самолета бе приятно и като се протегна и изпълни гърдите си със свежия въздух, той се почувства щастлив, че бе отново в Тайнкасъл. Пристигна една изрядна черна „Даймлер“ с шофьор в униформа. Сложиха куфарите в багажника, Смит мушна десет шилинга на носача, нанесе сумата в тефтерчето, в което отбелязваше разходите си, и заедно с Ленард Най се качиха в колата.

— Отдавна не бях идвал тук — забеляза той, след като потеглиха. — Петнадесет години.

Най палеше втора цигара: той беше пушач, който пушеше цигара след цигара — навик, който по мнението на Смит никога не е донасял добро на някого. Най-после отговори:

— Трябваше да те посрещнат с градската музика.

Смит леко се намръщи. Въпреки че когато пожелаеше Най можеше да смайва хората, той имаше твърде неприятен език и едва ли би бил колегата, когото Смит би избрал за това, което им предстоеше. Той се опита да преглътне обидата. Едър, но хилав човек, той се считаше за „голям“ във всяко отношение. „Моето мото — обичаше да казва той — е да издирвам най-хубавото у всеки човек и да поддържам добри отношения с моите събратя.“ При това днес имаше основание да бъде доволен от живота. Не спомена нищо, когато минаха по Харкорт стрийт, макар в действителност да не бяха на повече от половин миля от бедняшкото жилище, където майка му, останала вдовица, когато той бе едва на седем години, се бе борила здравата с живота и се бе пожертвала, за да може синът й да се сдобие със свидетелство за счетоводителска правоспособност. И сега, едва ли не на един хвърлей от този беден квартал, той се връщаше — към решителния момент в своята кариера.

След като прекосиха града, Смит се наведе напред и окачи слушалката.

— Как се казваш, мой човек.

— Първис, сър.

— Не, не. Малкото ти име. — Той беше завел практика да се държи приятелски с всеки, който работеше за него.