Читать «Свечеряване» онлайн - страница 62

— Казах истината!

— Да не би да ти става навик?

Деймън понечи да освободи Бони. Реши, че ако я изтърве в окървавената вода, това ще бъде чудесен предлог да се махне от тази дупка, но…

Но. Тя беше неговото малко птиченце. Вече бе погълнала достатъчно от кръвта му и още малко щеше да я промени завинаги. А ако кръвта, която й бе дал не е била достатъчно, значи по начало не е била подходящ лек. Освен това вълшебникът вече беше тук.

Затвори прореза на ръката си, за да спре да кърви и понечи да заговори…

Вратата отново се разтвори с трясък.

Този път беше Мередит и държеше сутиена на Бони. И Стефан и Деймън се свиха уплашено. Мередит е доста страшна персона, помисли си Деймън. Но поне, за разлика от Мет, се спря да огледа купчината дрехи на пода.

— Как е тя? — попита Мередит, което Мет не бе направил.

— Ще се оправи — отвърна Стефан и Деймън се изненада от чувството на… не облекчение, разбира се, а от гордост за добре свършена работа. Освен това може би сега Стефан нямаше да го пребие до смърт.

Мередит пое дълбоко дъх и затвори за миг уплашените си очи. Когато го направи, цялото й лице се отпусна и сякаш се обля в мека светлина. Може би се молеше. Бяха минали векове, откакто Деймън се бе молил, а и никога не бе отговорено на нито една негова молитва.

Момичето отвори очи, все едно се отърси от нещо и отново доби застрашителен вид. Побутна дрехите на пода и изрече бавно и натъртено:

— Ако другата част на бельото, която е в комплект с тази, не е на Бони, някой ще си изпати.

Размаха сутиена сякаш бе знаме.

Стефан изглеждаше объркан. Как може да не разбира незададения, но важен въпрос за липсващото бельо, чудеше се Деймън. Как може някой да е толкова… толкова ненаблюдателен глупак? Елена никога ли не бе носила… Деймън стоеше като замръзнал, твърде погълнат от образите на вътрешния си свят, за да помръдне. После заговори. Имаше отговор на гатанката на Мередит.

— Искаш ли да дойдеш да провериш? — попита, като извърна целомъдрено глава.

— Да, искам.

Той остана с гръб към нея, докато тя приближи към ваната, бръкна в розовата вода и леко повдигна кърпата. Деймън чу въздишката й на облекчение.

— По устата ти има кръв — отбеляза тя като се обърна. — Очите й бяха по-тъмни от всякога.

Деймън се изненада. Не бе възможно да е ухапал червенокоската по навик, а след това да е забравил, нали? В следващия миг се досети за причината.

— Опитал си се да изсмучеш отровата, нали? — попита Стефан, като му подхвърли бялата кърпа за лице. Деймън избърса тази част от устата си, която гледаше Мередит, и върху кърпата се появи червено петно. Нищо чудно, че имаше чувството, че устата му гори. Тази отрова трябва да беше доста гадна, макар че явно не въздействаше на вампирите така, както на хората.

— Има кръв и на гърлото ти — изтъкна Мередит.

— Неуспешен експеримент — рече Деймън и сви рамене.

— И си срязал китката си. При това доста дълбоко.

— За човек може би. Пресконференцията свърши ли?

Мередит се укроти. Изражението на лицето й бе достатъчно красноречиво и той вътрешно се усмихна. Екстра! Екстра! СТРАШНАТА МЕРЕДИТ!