Читать «Свечеряване» онлайн - страница 52

И тогава, разбира се, аз ще реша каква промяна ще получиш.

11

Бони не можеше да си спомни някоя по-сложна молитва и като уморено дете, повтаряше онази, която знаеше: „Моля се на Господ, с цялата сила на душата си…“. Бе изразходвала цялата си енергия, за да призове помощ, а единственият отговор, който бе получила, бе някакъв немощен звук. Спеше й се. Болката бе изчезнала, оставяйки я вцепенена. Единственото, което я притесняваше, беше студът. Но и за това си имаше решение. Можеше да се загърне с дебелото, пухкаво одеяло и да се стопли. Знаеше го, без да разбира как.

Единственото нещо, което я държеше далеч от одеялото, бе мисълта за майка й. Майка й щеше да се натъжи, ако тя спре да се бори. Това бе още едно нещо, което знаеше, без да разбира откъде. Ако само можеше да изпрати послание до майка си, да й обясни, че се е борила с всички сили, но заради вцепеняващия студ просто не е могла да продължи. И че е знаела, че умира, но накрая дори не я е боляло, така че майка й няма защо да плаче. И че следващия път ще се поучи от грешките си, обеща тя… следващия път…

Появата на Деймън трябваше да е драматична, придружена с избухване на светкавица в мига, в който ботушите му докоснат колата. Едновременно с това изпрати нова ударна вълна от Силата, този път насочена към дърветата — марионетките, контролирани от невидимия им господар. Беше толкова силна, че усети шокиран отговор от Стефан, идващ чак от пансиона. А дърветата… се стопиха обратно в мрака. Бяха откъснали покрива, сякаш колата беше гигантска рибена консерва. Деймън огледа замислено сцената, застанал на капака на двигателя. Добре дошло за него.

Насочи вниманието си към момичето Бони, тази с червените къдрици, която в момента трябваше да прегръща краката му и да мълви: „Благодаря!“

Но не го правеше. Лежеше неподвижна, сякаш още се намираше в смъртоносната прегръдка на дърветата. Ядосан, Деймън се протегна, за да сграбчи ръката й, и застина стъписан. Усети ги, преди да я докосне, подуши ги, преди да изцапат пръстите му. Стотици малки кървящи дупчици. Сигурно иглите на вечнозеленото дърво ги бяха направили, бяха взели кръв от нея или… не… може би бяха вкарали някаква смолиста субстанция в тялото й. Някакво упойващо вещество, за да остане неподвижна, докато предприемат следващата стъпка в консумиране на плячката — нещо доста неприятно, съдейки дотук по маниерите на непознатото създание. По-вероятно да е била инжекция от храносмилателни сокове.

Или може би нещо, което просто да я поддържа жива, както антифриза за колата, каза си Деймън, осъзнал с разтърсващ ужас колко е студена тя. Китката й бе ледена. Погледна към останалите две човешки същества — тъмнокосото момиче със смущаващите умни очи и русокосото момче, което винаги се заяждаше и бе готово да се сбие. Не изглеждаха добре, но не бяха толкова зле колкото червенокосата. Но той щеше да я спаси. Заради прищявката си. Защото го бе призовала на помощ толкова жалостиво. Защото онези същества, онези малахи, се бяха опитали да го накарат да наблюдава смъртта й, с очи отчасти фокусирани върху нея, докато мислите му бяха отвлечени от действителността с прекрасни фантазии. Малахи — с тази дума се наричаха създанията на мрака: сестри и братя на нощта. Но сега на Деймън му се струваше, че самата дума е зло, поредица от звуци, чието произнасяне наподобява съскане и се изричат с погнуса.