Читать «Свечеряване» онлайн - страница 42

— Нямах предвид, че те трябва да се променят…

— Но те са се променили — рече Мередит още по-нежно и тъжно. — Не виждаш ли? Няма нищо свръхестествено, просто такъв е животът. Всеки трябва да порасне…

— Зная! Мат е спечелил стипендия като футболист, а ти ще отидеш в колежа и после ще се омъжиш! И вероятно ще имаш един куп бебета! — По тона, с който го изрече Бони, сякаш ставаше дума за нещо неприлично — А аз за вечни времена ще си остана в подготвителния колеж. Вие и двамата ще пораснете и ще забравите за Елена, Стефан… и мен — завърши тя с отпаднал глас.

— Хей. — Мат винаги бе особено състрадателен към ранените и пренебрегнатите. Дори и в момента, когато Елена владееше мислите му — и той се питаше дали някога ще се отърси от усещането за онази целувка — бе привлечен към Бони, която изглеждаше толкова малка и крехка. — За какво говориш? След колежа ще се върна да живея тук. И навярно ще умра точно тук, във Фелс Чърч. И ще мисля за теб, искам да кажа, ако искаш.

Потупа Бони по ръката, а тя не се отдръпна от докосването му, както преди малко, когато Мередит се опита да я утеши. Наведе се към него и опря глава на рамото му. Когато тя потръпна, той я прегърна леко, без дори да се замисли.

— Не ми е студено — промърмори Бони, но не се опита да се освободи от ръката му. — Вечерта е топла. Просто… не ми харесва, когато говориш неща като: „Навярно ще умра точно…“ — внимавай!

— Мат, погледни навън!

— Леле! — Той натисна спирачките и завъртя с две ръце волана, докато Бони се наведе, а Мередит се хвана за дръжката на вратата. Заместничката на първата очукана кола на Мат бе също толкова раздрънкана таратайка, която нямаше въздушни възглавници. Тя представляваше сбор от частите на стари коли взети от моргата, сглобени в някакво „чудо“ на техниката.

— Дръжте се! — изкрещя младежът, докато колата поднасяше, а гумите свистяха. После всички бяха запратени настрани, когато задницата на колата хлътна в канавката край пътя, а предницата се удари с трясък в едно дърво.

Когато всичко спря да се движи, Мат пое дълбоко дъх и пръстите му отпуснаха волана. Извърна се към момичетата и застина. Намери пипнешком малката лампа и я включи. Това, което видя, смрази кръвта му.

Бони, както винаги в моменти на най-голяма беда, се бе обърнала към Мередит. Лежеше, заровила глава в скута на приятелката си, а ръцете й бяха вкопчени в ризата й. Самата Мередит се бе изпънала и навела колкото бе възможно по-назад, а протегнатите й крака се притискаха в пода под таблото на колата; тялото й бе извито назад в седалката, с отметната глава, а ръцете й стискаха здраво Бони.

През отворения прозорец — като обрасло със зелени листа копие или ужасяваща ръка на някакъв зловещ земен гигант — се бе проврял клон на дърво. Достигаше до извития врат на Мередит, а долните по-малки клони затискаха дребното тяло на Бони. Ако предпазният колан на Бони не й бе позволил да се извърти, ако не се бе хвърлила надолу, ако Мередит не я бе задържала…

Самият Мат се взираше право в разцепения, но остър край на копието. Ако неговият колан не го бе предпазил да се наклони натам…