Читать «Свечеряване» онлайн - страница 2

После я взе на ръце, отнесе я в леглото в стаята му, погледна в очите й и промълви:

— Елена, кажи ми какво искаш да направя. Готов съм да сторя дори и невъзможното. Кълна ти се. Кажи ми.

Ала всички думи, които искаше да му каже, все още бяха в плен вътре в нея. И нейните очи плувнаха в сълзи, които Стефан избърса нежно с пръсти, сякаш докосваше безценна картина и се боеше да не съсипе платното.

Тогава Елена вдигна лице нагоре, затвори очи и издаде леко устните си. Искаше целувка. Но…

— Сега в съзнанието си ти си малко дете — простена Стефан. — Как бих могъл да се възползвам от теб?

В стария й живот двамата имаха свой език със знаци, с който общуваха и който Елена все още помнеше. Тя потупа мястото под брадичката си, там, където бе най-меко: веднъж, два, три пъти.

Това означаваше, че не се чувства добре отвътре. Сякаш нещо бе заседнало на гърлото й. Това означаваше, че иска…

Стефан простена.

— Не мога…

Туп, туп, туп…

— Ти все още не си предишната…

Туп, туп, туп…

— Чуй ме, любима…

ТУП! ТУП! ТУП! Погледна го с умоляващи очи. Ако можеше да говори, щеше да каже: „Моля те, довери ми се… не съм толкова глупава. Моля те, чуй това, което не мога да изрека на глас.“

— Ти страдаш. Наистина страдаш — отгатна Стефан с примирено изражение. — Ако… ако… взема само малко…

И тогава внезапно пръстите на Стефан, хладни и сигурни, повдигнаха главата й и я наклониха под точния ъгъл. Тя усети ухапването, което повече от всичко я убеди, че е жива и вече не е дух.

И в този миг Елена се изпълни с непоколебима увереност, че Стефан обича нея и никоя друга и че може да му каже нещата, които отдавна искаше да му сподели. Но трябваше да ги изрече с малки възклицания — изпълнени не с болка, а със звезди, комети и ивици от светлина, които я обвиха в сияйна вихрушка. И този път Стефан не можа да промълви нито дума. Той бе този, който остана безмълвен, изгубил дар слово.

Елена реши, че така е справедливо. От тогава всяка нощ той я взимаше в прегръдките си и тя беше безкрайно щастлива.

1

Деймън Салваторе се бе излегнал върху клона на… кой ли пък знаеше имената на дърветата? А и на кого му пукаше? Важното беше, че е нависоко и може да вижда какво става в стаята на Каролайн Форбс, която се намираше на третия етаж на семейната къща, и в същото време беше доста удобно място за почивка. Беше облегнал гръб върху преплетените клони, скръстил ръце зад главата си, а обутият му в ботуш крак се полюшваше на около десет метра над земята. Беше се настанил удобно като котарак, с полузатворени очи, докато наблюдаваше прозореца.

Чакаше да настъпи четири часа и четиридесет и четири минути след полунощ — магическият момент, когато Каролайн щеше да изпълни своя странен ритуал. Вече го бе виждал два пъти и бе очарован.

В този миг усети ухапване на комар.

Което беше доста странно, защото комарите не налитаха на вампири. Кръвта им не беше толкова хранителна, колкото човешката. Но убождането на тила му определено приличаше на ухапване от комар.