Читать «Свечеряване» онлайн - страница 26

— Върнах се, защото си забравих слънчевите очила — продължи тя с все още треперещ глас. — И чух достатъчно, за да разбера какво си мислят моите така наречени „приятели“ за мен.

— Не, не си — заговори Мередит припряно, за разлика от Бони, която бе изгубила дар слово. — Чула си няколко много ядосани хора да изпускат пара, след като току-що си ги обидила.

— Освен това — Бони внезапно бе възвърнала способността си да говори, — признай си, Каролайн, ти си се надявала да чуеш нещо. Затова си събула обувките си. Стояла си зад вратата и си подслушвала, нали?

Стефан затвори очи.

— Вината е моя. Аз би трябвало…

— Не, ти не би трябвало — прекъсна го Мередит и продължи към Каролайн: — Ако ми посочиш една дума, която сме казали, която да не е истина или е била преувеличена — с изключение може би само на това, което Бони каза, а Бони… просто си е Бони. Както и да е, ако можеш да ми посочиш една дума, която останалите сме казали, която да не е истина, ще те помоля за извинение.

Каролайн не я слушаше. Тя цялата трепереше. Красивото й лице се бе изкривило и бе добило тъмночервен цвят от гняв.

— О, всички вие ще ме молите за извинение — изсъска и насочи показалеца си с дълъг маникюр към всеки един от тях. — Наистина ще съжалявате. И ако опиташ онова, онова вещерско–вампирско нещо срещу мен… аз имам приятели, истински приятели, които ще се радват да научат за това.

— Каролайн, днес следобед ти подписа тържествена клетва…

— О, и на кого му пука?

Стефан се изправи. През прашния прозорец проникваше малко светлина и в стаята бе станало тъмно. Сянката на Стефан се открояваше пред него на светлината на нощната лампа. Бони я погледна, после сръга Мередит, а космите по ръцете и врата й настръхнаха. Сянката беше изненадващо тъмна и дълга. Сянката на Каролайн беше бледа, прозрачна и къса — миниатюрно подобие на сянка до тази на Стефан.

Усещането за наближаваща буря отново се бе завърнало. Бони трепереше; опитваше се да се успокои, но не можеше да спре треперенето, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода. Това беше студ, който се просмукваше до мозъка на костите й, поглъщайки слой след слой от топлината й като някакъв изгладнял великан и тя започна да се тресе толкова силно…

В мрака нещо ставаше и с Каролайн — нещо идваше от нея — или за нея — или може би и двете. Във всеки случай вече я бе обгърнало, както и Бони. Напрежението беше толкова гъсто, че Бони се задави, а сърцето й заби бясно. До нея Мередит — практичната, уравновесена Мередит — се размърда неспокойно.

— Какво…? — поде шепнешком.

Внезапно, сякаш всичко бе режисирано от нещо невидимо в тъмното — вратата на стаята се затръшна шумно… лампата, обикновена лампа с една електрическа крушка, угасна… остарялата, навита щора на прозореца се спусна с трясък надолу, потапяйки стаята в пълен мрак.

Каролайн изпищя. Беше ужасен звук — свиреп и режещ, сякаш от гърба й бе съдрано парче месо.