Читать «Свечеряване» онлайн - страница 230

Тогава Шиничи се развика като побеснял:

— Знаеш ли какво направи, кучко невежа! Ще стоваря цялото това място върху главата ти! На парченца ще те разкъсам!

— О, да, разбира се, че ще го направиш. Но преди това — заговори Деймън яростно, — трябва да се справиш с мен.

Елена едва позна гласовете им. Не беше лесно да стиска тежките ножици. Това й напомни за Мередит и за Бони, още просната върху олтара, и за Мат, който продължаваше да се мята по земята, докато се опитваше да разкъса растителните пипаловидни израстъци. И за госпожа Флауърс, и за трите погубени момичета, и за Изобел, и най-вече за Стефан.

За пръв път в живота си проливаше със собствените си ръце нечия кръв, затова я обзе странно чувство на отговорност. Все едно че леден вятър издуха косата й: никога не го върши без причина. Никога, никога, ако не е абсолютно наложително. Никога, ако има друг изход.

Елена усети как в нея нещо внезапно се надигна. Прекалено бързо трябваше да се сбогува с детството си, за да се превърне във воин.

— Всички вие мислите, че не мога да се сражавам — провикна се тя към насъбралата се на земята група. — Но грешите. Мислите си, че съм слаба. И в това бъркате. Ще впрегна цялата си Сила, до последната капка, в тази битка, защото вие, близнаците, сте истински чудовища. Отвратителни сте. Ако умра, ще почивам до Хонория Фел и отново ще бдя над Фелс Чърч.

„Фелс Чърч е загнил и ще загине, прояден от личинки“, проговори един плътен басов глас зад ухото й въпреки оглушителните писъци на Мисао. Елена не трябваше да се обръща, за да се досети, че й говореше белият бор. Седеше върху един дебел клон, с иглички по малките клони наоколо, които се забиха в корема й и едва не нарушиха равновесието й, така че тя неволно разтвори ръце. Мисао полетя надолу и се заби сред елхите.

— Лоши… дървета… вървете… по… дяволите! — изкрещя Елена и заби ножицата в основата на клона, който едва не се прекърши. После се опита да издърпа ножицата, заедно с голямо парче от смолата, залепнала към кората на бора.

След това потърси Мисао, но не успя да открие лисицата толкова лесно, колкото очакваше. Накрая видя опашките й. Странно, но от раната на срязаната й опашка не течеше кръв, нито имаше подутина, дори въобще не личеше да е пострадала.

Но защо не се преобрази отново в човешката си форма? Заради загубата на опашката си? Дори и да се окаже гола, след като се превърне отново в човек, както твърдяха някои легенди за върколаците, все пак щеше да й бъде по-лесно да слезе на земята.

Защото Мисао изглежда накрая бе избрала да се спуска бавно, улавяйки се за клон след клон, подбирайки само по-дебелите, способни да издържат лисичето й тяло, което означаваше, че сега се намираше най-много на три–четири метра под Елена.

Сега от Елена се искаше само да се спусне надолу до нея и после — с помощта на крилете или по някакъв друг начин да спре Мисао. Но само ако можеше да се довери на крилете си и ако дървото не я събореше на земята.

— Много си бавна! — изкрещя Елена. После започна да се спуска към Мисао.