Читать «Свечеряване» онлайн - страница 21

— Какво каза? — попита Каролайн сащисано.

5

Деймън караше без посока, когато видя момичето. Тя беше сама и вървеше надолу по улицата, а вятърът рошеше златисто червеникавата й коса. Ръцете й бяха пълни с пакети.

Деймън тутакси се прояви като кавалер. Спря плавно колата и изчака момичето да се изравни с него — жестоко! — после изскочи от колата и бързо отвори вратата на мястото до шофьора.

Както се оказа, името й беше Дамарис.

След миг ферарито отново се носеше по шосето толкова бързо, че златисто–червеникавата коса на Дамарис се вееше зад нея като знаме. Тя беше млада жена, която оцени подобаващо комплиментите, с които той я обсипваше през целия път, целящи да я замаят и доведат до състояние на транс — което беше добре, помисли си сухо Деймън, тъй като запасът му от ласкателства вече се изчерпваше.

Но за негов късмет, това красиво създание, с разкошна златисточервеникава коса и млечно бяла кожа не притежаваше почти никакво въображение. Не очакваше да му създаде неприятности и възнамеряваше да я задържи за през нощта.

Veni, vidi, vici, помисли си Деймън и по устните му пробягна лукава усмивка. После се поправи — е, може би още не съм победил, но залагам ферарито си, че много скоро и това ще стане.

Спряха край една „живописна отбивка“ и когато Дамарис изпусна чантата си и се наведе, за да я вдигне, той зърна извивката на врата й, където тези изящни златисто червеникави къдрици изпъкваха смайващо на бялата кожа.

Деймън я целуна импулсивно и установи, че кожата й е мека като на бебе — и топла под устните му. Остави й пълна свобода на действие, любопитен да види дали тя ще му удари шамар, но вместо това младата жена се изправи и пое дълбоко дъх, преди да му позволи да я вземе в обятията си и да я целуне, превръщайки я в тръпнещо, несигурно създание, чиито тъмносини очи едновременно умоляваха и се опитваха да устоят на съблазънта.

— Аз… не биваше да ти позволявам да правиш това. Няма да ти позволя отново. Сега искам да си вървя у дома.

Деймън се усмихна. Ферарито му беше в безопасност.

Неизбежната й капитулация ще е много приятна, помисли си той, докато шофираше. Ако наистина се окаже толкова податлива, колкото изглежда, може би щеше да я задържи няколко дни и дори да я промени.

Но отвътре го глождеше необяснимо безпокойство. Заради Елена, разбира се. Да е толкова близо до пансиона и да не се осмели да я види заради онова, което би могъл да стори. О, по дяволите, което вече трябваше да съм сторил, помисли си, обхванат от внезапно нетърпение. Стефан беше прав — днес с него ставаше нещо нередно.

Беше необяснимо объркан и разстроен. Това, което вече трябваше да е сторил, бе да смачка лицето на малкия си брат в прахта, да му извие врата като на пиле, а след това да изтича нагоре по онези тесни и извити стълби и да отведе Елена доброволно или против волята й. Не го бе направил, заради някаква сладникава сантименталност и глупост, защото не искаше да чуе виковете й, когато повдигне тази несравнима брадичка и забие удължените си, изострени от изгарящото го желание зъби, в нежната й бяла лебедова шия.