Читать «Свечеряване» онлайн - страница 209

За да изпробва най-важното направление, което можеше да измисли.

— Някъде, където мога да видя Стефан, където мога да говоря със Стефан.

35

Затвор, с мръсотия по пода и решетка между нея и спящия Стефан.

Между нея и Стефан!

Наистина беше той. Елена не знаеше откъде бе сигурна. Несъмнено те можеха да изопачават, да деформират възприятията ти. Ала точно сега, защото навярно никой не очакваше да се промъкне в тази тъмница, никой не бе подготвен да я накара да се усъмни в собствените си възприятия.

Беше Стефан. Леко отслабнал от последната им среща, с изпъкнали скули. Но си оставаше красив. Тя усети телепатично, че и умът му е наред, изпълнен, както можеше да се очаква, със смесица от загриженост за честта му и за любовта му, като се преплитаха мрак и светлина, надежда и отчаяние от света, в който бе принуден да живее.

— Стефан! О, прегърни ме!

Той се събуди и се надигна.

— Поне ме остави да поспя. И се махни оттук, за да си сложиш друга маска, кучко!

— Стефан! Какъв език!

Тя видя как се сковаха мускулите по раменете на Стефан.

— Какво… каза…?

— Стефан… наистина съм аз. Не те обвинявам, че ме наруга. Аз бих наругала цялото това място и онези двамата, които те натикаха тук…

— Трима са… — уморено я поправи той и сведе глава. — Щеше да го знаеш, ако беше истинска. Върви си и им разкажи за моя брат предател и неговите приятели, които дебнат хората с кекай…

Елена нямаше време точно сега да се впуска в спор за Деймън.

— Няма ли поне да ме погледнеш?

Видя как той се извърна бавно, пак така бавно я погледна, после го видя да се надига от купчината отвратителна слама, за да впери удивен поглед в нея, сякаш тя бе ангел, спуснал се от небето.

После се обърна с гръб към нея и затисна уши с ръцете си.

— Никакви сделки — изрече равнодушно. — Дори не ми говори за това. Махай се. По-добре да се окажеш само сън.

— Стефан!

— Казах ти: махай се!

Губеха много време. И това бе толкова жестоко, след това, през което трябваше да премине, за да може да говори с него.

— Ти ме видя за пръв път пред сградата на дирекцията на нашето училище в деня, в който си подаде документите за записване и използва внушението срещу секретарката. Не е нужно да ме гледаш, за да узнаеш как изглеждам. Веднъж ти казах, че се чувствам като убийца, защото извиках: „Татко, виж!“ и посочих към — нещо навън — миг преди злополуката с колата, която уби родителите ми. Така и не можах да си припомня после какво е било онова там, отвън колата. Първата дума, която научих, когато се завърнах от отвъдното, беше Стефан. Веднъж ти ме погледна в огледалото за обратно виждане в колата и ми каза, че аз съм твоята душа…

— Не можеш ли поне за един час да престанеш да ме измъчваш? Елена… истинската Елена… е твърде умна, за да рискува живота си като се появи тук.

— Къде е това „тук“? — попита Елена с остър тон, внезапно обзета от страх. — Трябва да узная, ако се очаква да изляза от тук.

Стефан бавно свали ръце от ушите си. Още по-бавно се извърна към нея.