Читать «Свечеряване» онлайн - страница 208

— Благодаря ти — прошепна Деймън, отпуснал глава на рамото й.

— А сега — продължи Елена, с тон на възпитателка в детска градина, загрижена невръстните й възпитаници час по-скоро да се заемат с друго полезно занимание. — Трябва да съставим планове. Но да ги опазим в пълна тайна…

— Трябва да си обменим кръв. Но, Елена, колко можеш да ми дадеш днес? Изглеждаш много бледа.

— Ти каза, че ще бъдеш мой роб — така че не бива да взимаш от кръвта ми.

— А ти ми каза, че ще ме освободиш — а вместо това ще съм завинаги в плен на обещанието си, нали? Но има едно просто решение. Ще вземеш от моята кръв.

И накрая направиха точно това, макар че Елена се почувства донякъде виновна, сякаш предаваше Стефан. Деймън се поряза без много суетене и тогава се случи — двамата споделяха мисли, сливаха се един с друг. Размениха си толкова много, при това за удивително по-кратко време, отколкото ако го изговаряха гласно: Елена му разказа какво бяха открили приятелите й за епидемията, ширеща се из момичетата във Фелс Чърч, а Деймън й обясни всичко, което знаеше за Шиничи и Мисао. Елена веднага съчини хитроумен план как да се справят с другите обсебени малки момичета като Тами, а Деймън й обеща да се опита да изкопчи сведения от близнаците китсуне къде се намира Стефан.

И накрая, когато вече нямаше какво да си кажат, а кръвта на Деймън помогна на Елена да възстанови цвета на бузите си, те се уговориха за следващата си среща.

По време на церемонията.

След това Елена остана сама в стаята, а един голям гарван размаха криле към Олд Уд.

Седнала на студения каменен под, Елена се съсредоточи, за да събере в едно всичко, което бе узнала. Не бе чудно, че Деймън се държеше като шизофреник. Нито бе учудващо, че нещо бе запомнил, после друго бе забравил, а накрая си припомни, че той е бил този, от когото тя е бягала, за да се спаси.

Той помнеше интервалите от време, замисли се тя, когато Шиничи не го е контролирал или поне го е оставял да действа по-свободно. Но паметта му беше накъсана, защото някои от действията му бяха толкова ужасяващи, че собственият му мозък напълно ги отхвърляше. Тези събития безпроблемно се запомняха в паметта на обсебения Деймън, когато Шиничи бе контролирал всяка дума и всяка негова постъпка. А в промеждутъците Шиничи го беше подстрекавал да намери мъчителя на Елена и да го убие.

Всичко това, предположи тя, със сигурност е било много забавно за този китсуне Шиничи. Но за нея и Деймън беше истински ад.

Умът й отказваше да признае, че в този ад се примесваха и райски мигове. Тя принадлежеше единствено на Стефан. И това никога нямаше да се промени.

Сега Елена се нуждаеше от още една магическа врата, ала не знаеше къде да я намери. Но все пак мъждукаше една надежда. Възможно бе да е останала последната от магиите на Хонория Фел, предназначени да спасят града, който тя бе основала. Елена се чувстваше отчасти виновна, че ще използва този начин за спасение… но след като не беше заради нея, защо тогава се бе озовал тук?