Читать «Свечеряване» онлайн - страница 198

— Деймън, какво се случи с Мат на онази поляна? Отидохме да го търсим, но не го намерихме. И ти остана доволен.

Той не си направи труда да отрече казаното от нея.

— В реалния свят аз му бях много разгневен, Елена. Той се очертаваше като още един мой съперник. Отчасти това е причината, поради която сега сме тук. Целта е да си спомня какво точно се е случило.

— Нарани ли Мат, Деймън? Защото ти нарани и мен.

— Да. — Гласът на Деймън внезапно започна да звучи безгрижно, дори с безразличие, сякаш намираше всичко това за забавно. — Предполагам, че съм го наранил. Прибягнах до психическа сила срещу него и така бяха предотвратени реалните му физически наранявания. Но твоят Мат се оказа костелив орех. Това ми хареса. Накарах го да страда още и още, но той ще продължи да живее. Трябва да знаеш, че той много се тревожи да не останеш сама.

— Деймън! — Елена се опита да се отскубне от него, но напразно. Той беше много, много по-силен от нея. — Как можа да му сториш това?

— Нали ти казах — той бе мой съперник. — Внезапно Деймън се разсмя. — Ти наистина не помниш, нали? Заради теб го принудих да изтърпи доста унижения. Буквално го накарах да яде прахта от земята.

— Деймън… ти луд ли си?

— Не. Всъщност именно сега си възвръщам здравия разум. Не ми е необходимо да те убеждавам, че ми принадлежиш, защото зная, че мога да те имам.

— Не, Деймън. Няма да стана твоята принцеса на мрака… или каквото друго там поискаш. Най-много да получиш мъртвото ми тяло, за да си играеш с него.

— Може би и това ще ми допадне. Но забравяш, че мога да прониквам в мислите ти. А ти още имаш приятели, надявам се — които сега са си у дома, и се канят да вечерят или да си легнат. Нали? Приятели, на които всичките им крайници са цели, които още не са понасяли физически страдания, които не знаят какво означава истинска болка.

На Елена й бе необходимо дълго време, за да си възвърне дар слово. Накрая заговори тихо:

— Взимам назад всички хубави неща, които някога съм казала за теб. Ти си чудовище, чу ли добре какво ти говоря? Ти си отвратите… — Гласът й постепенно спадна. — Те са те направили такъв, нали? — завърши тя уморено. — Шиничи и Мисао. За тях това е било едно приятно малко шоу. Също както когато те накараха да нараниш Мат и мен.

— Не, аз го направих само защото го исках. — Какъв бе този червен проблясък, който Елена зърна в очите му? Съвсем кратко припламване на огън… — Знаеш ли колко красива ставаш, когато плачеш? Още по-прелестна от всякога досега. Златните точици в очите ти като че ли изплуват до повърхността и се удавят в сълзи, искрящи като диаманти. Ще ми бъде много приятно да намеря някой скулптор, който да те извае плачеща.

— Деймън, зная, че всъщност не ти изговаряш всичко това. Зная, че онова нещо скрито в теб те подучва да го казваш.

— Елена, уверявам те, това съм само аз. И много се зарадвах, когато го накарах да те нарани. Приятно ми бе да чуя как ти се разкрещя. Накарах го да ти смъкне дрехите… исках после да го накажа, че е сторил това. Но ти не забеляза, че камизолата ти е разкъсана, че си боса. Мет е виновен за всичко това.