Читать «Свечеряване» онлайн - страница 194

Опитай се да погледнеш другояче. Да се вгледаш за отговора вътре в него, а не отвън. Познаваш Деймън. Вече си надзъртала в това, какво се крие в него. Откога е там?

— О, Деймън, толкова съжалявам! Зная отговора. Деймън… Деймън. О, Господи! Разбирам какво става с теб. Ти си по-обладан от всичките онези момичета.

— Аз? Имам в себе си едно от онези неща?

Елена кимна, без да отваря очи. Сълзи рукнаха по страните й. Усети как започна да й прилошава, докато се мъчеше да се съвземе, да събере достатъчно човешка сила, за да го погледне другояче, да проникне в него, както по някакъв необясним за самата нея начин се бе научила да прониква в другите хора.

Малаха, когото преди това бе видяла загнезден вътре в Деймън, както и описания от Мат, бяха прекалено големи за насекоми — може би дълги колкото човешка ръка. Но сега в Деймън тя долови нещо… огромно. Нещо чудовищно. Нещо, което напълно го бе обсебило, като прозрачната глава на чудовищното създание вътре в Деймън беше копирало красивите му черти, а хитиновата му обвивка беше дълга колкото торса му. Извитите му назад крака точно се наместваха в краката на Деймън. За миг тя се изплаши, че ще припадне, но след това успя да се овладее. Й докато не можеше да откъсне смаяния си поглед от този призрачен образ, си зададе въпроса: какво би сторила сега Мередит?

Мередит би запазила хладнокръвие. И не би прибягнала до лъжа, но сега Елена трябваше да намери начин да се справи.

— Деймън, това е лошо. Но трябва да има някакъв начин да го махнем от теб — и то в най-скоро време. Ще измисля как да стане. Защото докато това е в теб, Шиничи може да те накара да направиш всичко.

— Искаш ли да чуеш защо мисля, че е станало толкова огромно? В онази нощ, когато Стефан ме прогони от стаята си, всички останали влязоха в къщата като добрички малки момичета и момчета, само ти и Стефан излязохте да се поразходите. Летяхте. Носехте се.

Думите му не проникнаха веднага в съзнанието й и тя не разбра за какво й говори, макар че това бе последният път, когато бе видяла Стефан. Всъщност само това имаше значение за нея: това бе последният път, когато двамата със Стефан…

Усети как вътрешно се смрази.

— Вие отидохте в Олд Уд. Душевно ти още беше малко момиче, което още не разбираше кое е добро и кое зло. Но Стефан би трябвало да знае много добре какво го очаква, преди да направи това — на моя територия. Вампирите винаги са възприемали крайно сериозно понятието за територия. И то в мястото ми за почивка — точно пред очите ми.

— О, Деймън! Не!

— О, Деймън, да! Двамата споделяхте кръвта си, така че ти и той бяхте прекалено погълнати един от друг, за да ме забележите, дори и да бях скочил върху вас, за да ви разделя. Тогава ти носеше бяла нощница с висока яка и приличаше на ангел. Изпитах дивото желание да убия Стефан на мига.

— Деймън…

— И точно тогава Шиничи се появи. Не бе нужно да му обяснявам какво изпитвах. Пък и той разполагаше с готов план, с оферта… с предложение.

Елена отново затвори очи и поклати глава.