Читать «Свеж поглед в Сребърния град» онлайн - страница 5

Това нещо като че ли беше живо. Хапеше.

— Ох! — извиках аз и едва не заплаках от яд.

— Ако го заведем някъде на завет — чух гласа на баща ми, — може би ще успея да видя какво е.

— А не, Марти, недей така. С очите и с ушите шега не бива. Хотелът е на две преки оттук. Можеш ли да повървиш малко, Джей?

— Сляп съм, не съм куц — троснах се аз.

— Не можеш го наддума — рече чичо Куин.

Така, помежду им, прикривайки с длан окото си, се добрах до хотела. От време на време някой от тях взимаше другата ми ръка или слагаше своята на рамото ми, но аз ускорявах крачка и се изплъзвах. Надявах се влизането ни във фоайето да не бие много на очи; свалих ръка от лицето си и тръгнах изправен, напук на желанието да сяда. Освен дето единият ми клепач беше затворен и лицето ми — вероятно червено, реших, че имам що-годе приличен вид. Моите придружители обаче не закъсняха да ме издадат. Не само че вървяха по петите ми, сякаш всеки миг а-ха да се строполя, ами баща ми взе, та рече на един стар пройдоха, седнал във фоайето: „Горкото дете, нещо му влезе в окото“, а чичо Куин, минавайки покрай рецепцията, викна: „Изпратете лекар в двайсет-единайсет.“

— Не трябваше да викаш лекар, Куин — каза баща ми в асансьора. — Тук на завет и аз мога да го извадя. Не му е за първи път на детето. Очите му са доста изпъкнали.

— С очите шега не бива, Мартин. Те са най-скъпото на човека.

— Сега ще излезе — казах, макар да не вярвах на думите си. Бодеше като стоманена стружка, забита дълбоко навътре.

Горе в стаята чичо Куин ме сложи да легна. Баща ми, стиснал носна кърпа в ръка, така че единият й край да стърчи, се приближи до мен, но толкова ме болеше да си отворя окото, че го отблъснах.

— Не ме мъчи — казах, извръщайки лице. — Какъв смисъл има? Докторът сега ще дойде.

Опечален, той сложи обратно носната кърпа в джоба си.

Докторът беше внимателен и не особено разговорчив; не се преструваше на семеен лекар. Запретна долния ми клепач с тънка пръчица, бръкна със завит в края инструмент и на върха на инструмента ми показа една мигла. Капна три капки от някаква жълта течност в окото ми, за да премахне и най-малката вероятност от възпаление. Капките пареха и аз затворих очи, отпускайки глава на възглавницата, доволен, че всичко е свършило. Когато ги отворих, баща ми подаваше банкнота в ръката на доктора. Човекът поблагодари, намигна ми и си отиде. Чичо Куин излезе от банята.

— Е, млади момко, как се чувствуваш сега? — попита той.

— Чудесно.

— Беше само една мигла — каза баща му.

— Мигла ли? Е, знам как някой път мигла в окото боде като ножче за бръснене. Ала сега, щом младият потърпевш се е възстановил, можем да помислим за вечеря.

— Не, благодаря за добрината ти, Куин, но ние трябва да се връщаме вдън горите. Имам събрание в осем часа, на което трябва да присъствувам.

— Колко жалко! Какво събрание, Марти?

— Църковен съвет.

— Значи още се занимаваш с църковна работа. Е, господ да те възнагради за това.

— Грейс поръча да те поканя да наминеш някой ден към нас. Ще преспиш у дома. За нея ще бъде истински празник да се видите.