Читать «Свеж поглед в Сребърния град» онлайн - страница 3

— Все ми е едно. Вече пия много малко.

— Уиски със сода, Марти?

— Чудесно.

— А момчето? Какво ще кажеш за една лимонада, млади момко? Или предпочиташ мляко?

— Не, лимонада — обадих се аз.

— Едно време, да знаеш, баща ти можеше да надвие всеки втори на пиене, додето го накара да залази под масата.

Спомням си, един келнер донесе питиетата и докато ги пиехме, попитах дали цял следобед ще стоим в стаята. Чичо Куин не даде знак да е чул, ала пет минути по-късно подметна, че момчето навярно иска да поразгледа града — „Гоутам“, нарече го той, „Багдад-с-метро“. Баща ми каза, че за детето това ще бъде преживяване „един път“. Винаги ме наричаше „детето“, когато бях болен или сърдит, или бях загубил на нещо — с една дума, когато му беше жал за мен. Тримата слязохме с асансьора и с такси минахме надолу по Бродуей, или нагоре по Бродуей, не знаех точно. „Наричат го още «Големия бял път»“ — повтори на няколко пъти чичо Куин. По едно време се извини: „Денем просто е съвсем друга улица.“ Целта на разходката не беше толкова да се разгледат забележителностите на града, колкото чичо Куин да се добере до „Пикърнът клъб“ — малко ресторантче, от двете страни на което се нареждаха други подобни заведенийца с навеси отпред. Спомням си, че влязохме и вътре беше мрачно. Някой свиреше на пиано „Има един малък хотел“.

— Това не влиза в репертоара — каза чичо Куин и махна на човека зад пианото. — Как си, Фреди? Как са децата?

— Благодаря добре, мистър Огъст, добре — отвърна Фреди, като кимна усмихнато, без да пропусне нито тон.

— Тази е любимата песен на Куин — обясни баща ми, докато се провирахме на плъзгавата извита пейка край една кръгла маса.

Не казах нищо и чичо Куин, долавяйки неодобрение в мълчанието ми, поясни:

— Фреди е много порядъчен човек. Синът му тръгва да учи в „Колгейт“ наесен.

— Това наистина ли е твоята песен? — попитах аз.

Чичо Куин се ухили и сложи топлата си едра длан на рамото ми; на тази възраст мразех да ме докосват.

— Нека си мислят тъй — измърка той странно. — За мен песните са като младите момичета. Всичките са хубави.

Един сервитьор в червено сако се забърза към тях.

— Мистър Огъст! Пак на изток, а? Как сте, мистър Огъст?

— Караме я, Джеръм, караме я. Запознай се с по-малкия ми брат Мартин.

— Как сте, мистър Мартин. На гости в Ню Йорк ли? Или живеете тук?

Баща ми на бърза ръка се здрависа с Джеръм за негова изненада.

— Тук съм само днес, благодаря. Живея в едно затънтено градче в Пенсилвания, за което никога не сте чували.

— Разбирам, сър. Наминали сте за малко.

— За пръв път от шест години насам ми се е паднало да видя брат си.

— Да, рядко го виждаме напоследък. Не е човек, който се задържа много на едно място, нали така?

— Това е племенникът ми Джей — прекъсна го чичо Куин.

— Харесва ли ти големият град, Джей?

— Харесва ми.

Не повторих бащината си грешка да се ръкувам с него.