Читать «Свеж поглед в Сребърния град» онлайн - страница 4

— Е, Джеръм — рече чичо Куин, — двамата с брат ми ще пийнем по един скоч с лед. А за момчето лимонада.

— Не, почакайте — казах аз. — Какъв сладолед имате?

— Ванилов и шоколадов, сър.

Поколебах се. Не можех да повярвам; евтината дрогерия у нас предлагаше петнайсет вида.

— Опасявам се, че изборът не е много богат — добави Джеръм.

— По-добре ванилов.

— Да, сър. Един ванилов.

Сладоледът ми пристигна във формата на топка за голф в плитка метална чинийка. Постоянно се плъзгаше, щом се опитах да загреба с лъжичката. Наблюдавайки ме, чичо Куин попита:

— Нещо по-специално да ти се ще да видиш, Джей?

— Детето вика да идем в някоя книжарница — каза баща ми.

— Книжарница. За каква книга става дума?

— Бих желал да потърся някоя хубава книга за Вермеер — казах аз.

— Вермеер — произнесе бавно чичо Куин, като се наслаждаваше на „р“-то и си даваше вид, че мисли. — Холандската школа.

— Той е холандец, да.

— По моему, Джей, няма по-големи майстори от французите. У нас в гостната в Чикаго имаме четири балерини на Дега и мога да седя и да съзерцавам всяка една с часове. Този човек е имал удивително чувство за равновесие.

— Да, но картините на Дега не ви ли напомнят винаги на цветни рисунки? Защото, ако погледнем нещата откъм багрите, за всеки свеж поглед Дега би изглеждал като болник пред Вермеер.

Чичо Куин нищо не каза и баща ми, след като хвърли разтревожен поглед към мен, рече:

— Ей така си говорят с майка му непрекъснато. Не мога да го проумея. Не разбирам и дума от онова, което си приказват.

— Майка ти иска да станеш художник, нали, Джей?

Усмивката на чичо Куин беше много широка и бузите му се бяха разтегнали, сякаш във всяка от тях имаше но един бонбон.

— Да, така мисля.

— Майка ти е чудесна жена, Джей — каза чичо Куин.

Толкова неловко прозвучаха думите му и толкова зависеха от онова, което човек разбира под „чудесен“, че аз задълбах сладоледа си, а баща ми се поинтересува за съпругата на чичо Куин, Теси. На тръгване чичо Куин подписа чек и сложи името на някаква компания. Наближаваше пет часът.

Чичо ми много-много не знаеше къде има книжарници в Ню Йорк, защото от двайсет години живееше в Чикаго, но реши, че ако отидем до Четирийсет и втора улица и Шесто авеню, все ще намерим някоя. Таксито ни остави край една градинка, която беше нещо като заден двор на Градската библиотека. Тя изглеждаше толкова примамваща, толкова отморяващо прашна, с гълъбите и хората, кимащи по пейките, с младите чиновнички в опънати летни рокли, че аз несъзнателно поведох двамата мъже нататък. Ослепителни сгради, стрелнали снага нагоре, проблясваха между короните на дърветата. Това е Ню Йорк, казах си: сребърният град. Кули от амбиция се възвисиха кристално ясни в душата ми.

— Ако застанеш тук — каза баща ми, — ще видиш зданието на „Емпайър стейт“.

Приближих се и се мушнах под ръката му, проследявайки с поглед посоката. Нещо остро и твърдо попадна в дясното ми око. Наведох мигом глава и замижах; болеше.

— Какво става? — долетя гласът на чичо Куин.

— На детето нещо му влезе в окото. Как пък хич не му върви!