Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 1680

— Не исках да стане така! — разнесе се в тишината тънкият и жален вик на Верити Кларк. — Изобщо не исках това! Исках само да спра колелата. Извинявайте!

Няколко от жените тръгнаха към мястото на катастрофата. Дороти Сътън, скръстила ръце на гърдите си, ги изчака да се върнат. Тя вече знаеше какво ще кажат.

— За съжаление той е мъртъв — потвърди опасенията й Франсис Флауърс. — Счупил си е врата. Жалко.

— Жалко — процеди през зъби Анабел Прентис.

— Жалко — съгласи се делово Джемайма Тиндал. — Само той, пасторът и момчето бяха достатъчно ценен материал за възпроизвеждане на потомство. Какво да се прави, каквото е станало, не може да се върне назад. Но някой сериозно трябва да си поговори с това момиче.

— Аз ще го направя — увери я Дороти Сътън и се обърна към масата, около която мъжете, уморени от апатичното наблюдение, отново се бяха хванали за лъжиците. Сякаш нищо не се беше случило.

— Франсис, въдвори ред.

— Да, разбира се. Господин Ейдриън ван Рийсъл!

— Tot Uw dienst, juffrouw.

— Моля да махнете от пътя останките от двуколката — изрече властно Франсис Флауърс. — Моля да хванете коня. Моля да отнесете оттук труповете. Моля да ги отнесете в гората и да ги приковете към дърветата. На обичайното разстояние от селището. Разбрахте ли?

— По-добре отиди с него, Франсис — посъветва я Дороти Сътън. — Да го наглеждаш.

— Добре.

— Вериги, ела тук. Остави котката и ела тук, момиче. По-бързо!

— Идвам, бабо!

Вървяха бавно между къщите. Две жени. Едната възрастна, пълна, с черна пелерина и черна шапка с връзка, хванала за ръка вървящата до нея девойка със синя рокля.

— Бабо, наистина не исках.

— Нищо не казвай.

На прага на една от къщите стоеше Фейт Кларк. В компанията на млада жена със светли коси. Светлокосата се поклони.

— Вече няма причини за опасения — каза сериозно Дороти Сътън. — Всичко свърши, вече нищо не те заплашва, Джанет Харгрейвс.

— Благодаря. — Джанет неловко се поклони. Личеше си, че кракът още й създаваше неприятности. — Благодаря. Не знам как да се отплатя…

— Няма нужда да благодариш.

Джанет Харгрейвс седна отново. Безмълвно. Дороти Сътън я погледна. Изпитателно. Но доброжелателно.

— Провървя ти — каза най-накрая тя със сериозен тон. — Много ти провървя. С мен някога се случи нещо подобно. През 1640 година, когато ме хванаха в Ридинг и ме давиха в Темза. И на мен ми провървя. Може би е било предопределено, че и аз някога ще спася някого, ще му помогна да избяга. Както тогава ми помогна Агнес Симпсън. После ще решим какво да правим с теб, сестро. Ще решим заедно. Сега други неща са ми на главата. Заеми се с нея, Фейт.

— Разбира се.

Слънцето клонеше към заник, постепенно почервеняващото кълбо вече висеше над стената на гората, когато две жени, стара и млада, най-накрая излязоха на върха на хълма, издигащ се над селището при завоя на Мисчиф Крийк. Спряха се, мълчаливо гледайки към хоризонта.

— Силата, която ни е дала Богинята — заговори най-накрая възрастната вещица, — трябва да използваме само за да помагаме, спасяваме и изцеляваме. С помощта на нашата сила трябва да правим света по-добър. Затова трябва да използваме силата умело, разумно. А разумно означава практично и полезно. Силата не бива да се изразходва напразно. Разбираш ли ме, госпожице Верити Кларк?