Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 9

Домашните пилета може би се успокоиха, а може би се и смаяха от подобно държание. Но го оставиха на мира. Квачката прибра настръхналата си перушина, петелът изгъргори нещо одобрително и всички продължиха заниманията си. Аз също.

Обаче след няколко часа, когато бях напълно забравил за новия гост, чух острите викове на Панчо:

— Бройчо! Бягай, Бройчо! Къш, Бройчо, къш, глупчо. Ястреб, тате, ястреб, а Бройчо не бяга — обясняваше ми задъханият Панчо.

Наистина над градината кръжеше ястреб и всички пилци се бяха замушили в драки и треволяци. Те усещаха непогрешимо приближаването на хищника още отдалече. Може би забелязваха плъзгането на сянката му по тревата. Но и в облачно време също успяваха да се скрият навреме, преди ястребът да почне да избира жертвата си. Предупредителните сигнали на петела само придаваха официален характер на тревогата.

Бройчо обаче си пасеше невъзмутимо на открито насред градината. Ястребът се виеше точно над него. Всеки миг можеше да свие криле и да тупне като камък отгоре му. Изглежда и хищникът се объркваше от това, че Бройчо не бяга. Не вярваше на силните си ястребови очи, че това наистина е пиле. А навярно го смущаваха и виковете на Панчо.

Развикахме се всички, замятахме буци пръст нагоре и ястребът се оттегли. Бройчо си пасеше все тъй спокойно, придвижвайки се с балетни стъпки, бял върху зелената трева, сякаш изписан на картинка.

Изведнъж си обясних загадката, която от малък не можех да разгадая. Как пилетата усещат приближаването на ястреба или на лисицата, преди да са ги видели? Изглежда при придвижването си хищниците излъчват някаква смъртна студенина, която за нас е неуловима, но птиците я усещат отдалече. Нещо обратно на топлината от крилото на квачката, под която топлина са се излюпили и отраснали. С една дума, имат инстинкт за опасност, наследяван от поколение на поколение.

А ето че Бройчо, излюпен в инкубатор, отхранен изкуствено, бе изгубил чувството си за опасност. Веригата на хилядолетния опит бе прекъсната. Учените бяха изчислили добре топлината, при която машината ще излюпи пилетата. Храната имаше всички необходими витамини и птиците растяха по-бързо от преди. Обаче онова, неуловимото, го нямаше.

Докато премислях тия работи и бях спрял да викам, ястребът дойде отново.

— Е, това ако се казва пиле — ядосваше се Панчо. — По-глупаво пиле не съм виждал. Бабините май бяха по-добри.

— Не отсъждай прибързано, Панчо — пресякох го аз както винаги. — При това сега за тебе започва нещо, което ще ти хареса.

Отсякох пръчка от дряна, дето е в долния край на градината и направих на Панчо лък. Стрелите той си измайстори сам. Разбира се, не можа да улучи ястреба, но и хищникът вече нямаше мира. Панчовият ловен инстинкт, наследен още от пещерните ни прадядовци, не стихваше.

Колкото се отнася до мене, аз не бях много доволен, дето модерните машини отново ни връщат към лъковете и стрелите, но мене кой ме пита…