Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 11

— Не знаете най-новото — щракна надменно с ключалката си старият хладилник. — И москвича на нашите стопани ще го пенсионирват.

— Крайно време му беше — злорадо изскърца баба Рига. — Стига се е държал на голямо. Не го ли знаем, че е по-ревматичен и от нас.

— Недей приказва празни приказки — сопна й се мъдрият стар бойлер. — Все някой ще го вземе. В България вече има изхвърлени бойлери, перални и хладилници, но изхвърлени автомобили още няма.

— Ще има, ще има — упорстваше баба Рига. — Може пък този да бъде първият. Че и в мазе няма да се побере. Ха-ха-ха.

— Прав е бай Елпром — възрази дядо „Мраз — 150“. — Автомобилите даже от складовете на „Отпадъци“ хората ги вадят и възстановяват, а нас…

— Така беше, но и това време отминава — прокашля ръждивите си гърди бойлерът. — Нейсе, дано някой да го вземе. Не бива да желаем злото на добрия стар автомобил, който толкова пъти ни е развозвал на поправки по сервизните работилници.

— Аз пък съм чувала, че в някои страни, дето има повече автомобили, човек не само не може да си продаде старата кола, ами плаща да му я откарат на автомобилното гробище — не преставаше да злорадства баба Рига, която много ненавиждаше младите електронни перални.

Нямаше какво да чакам повече. Окашлях се силно и започнах да отключвам катинара. Старите вещи мигновено млъкнаха. Намерих едно шише е вишнов сок, поизтрих го от праха и се качих горе.

Побързах да се съглася с предложената сума от купувача. Почерпихме се набързо и му предадох ключа и документите на колата, пожелавайки му щастлив път. Хич и не слязохме да го изпратим до долу.

Жена ми хълцаше, облегната на рамото ми в полутъмното антре. Може би заради ниската цена. Може би, спомняйки си за сватбеното пътешествие, което бяхме правили с тая кола преди дванайсет-тринайсет години. Жените никога не можеш ги разбра за какво плачат.

— Нищо, нищо — погалих я по косата, в която вече бяха взели да се прокрадват бели нишки и тя се разплака още по-силно. — Все пак добре е, че тия работи остаряват по-бърже от нас… Колкото и скъпо да ни струва това.

Тъкмо щях да й разкажа какво съм чул в мазето, когато някой рязко блъсна входната врата и нахълта вътре. Панчо се връщаше от училище.

— Ей, браво бе. Вие сте шитнали таратайката. Видях го оня нещастник долу, като се мъчеше да я запали… Ей че глупави хора. Какво сте се разциврили като на умряло?

— Ами, Панчо, знаеш ли, едно време дядо ми, като си продаде старите волове, плака три дни без прекъсване — заоправдавах се аз.

— Новата ще вдига ли сто и четиресет? — невъзмутимо запита Панчо.

— Ще вдига.

— Ама нали няма да ви е бъз?

— Няма.

— Де да видим — недоверчиво заключи Панчо…

Как майстор Тричко направи дупка на морето

Май са ти казвали в час по ръчен труд, че си майстор Тричко. Или ти си го казвал на някой свой другар. Или пък татко ти в къщи ти се е подигравал по тоя начин, когато се мъчиш да поправиш някоя своя играчка, а всъщност я разваляш.