Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 31

— И таз добра. Казали на таласъма, а той на опашката си. Ами вие през тава време нали ще останете без командване и няма да знаете какво да правите.

Мъркот разбра, пък и отначало си знаеше, че трябва да върви сам, и се отправи към водосточната тръба. Пазейки се да не драска с нокти по ламарината, леко и безшумно се преметна в клоните на мушмулата срещу прозореца. Погледна първо към леглото и замря от ужас. То беше застлано. Никой не беше лягал в него. Както предполагаше, Панчо не беше в къщата. Погледна към средата на стаята и замръзна на мястото си. Свирна и на другите таласъми да видят тава чудо невиждано. Щом разбраха, че няма никаква опасност, те довтасаха в клоните на мушмулата.

И какво да видят. Баба Пена с цигулка в ръка, като момиченце от детската музикална школа, беше тръгнала да излиза от стаята. Едва се сдържаха таласъмите да не захихикат, когато премина под мушмулата. Караконджо даже изгрухтя леко, но баба Пена помисли, че това е нейното прасе и му се скара:

— Ти пък нямаш наяждане. Спи вече де, гъци, гъци, гъци.

— Ами сега аз мисля, че трябва да помислим заедно, такова… — захвана Дългата опашка, поглеждайки умолително към Мъркот.

— Точно така. След нея и ще разберем цялата загадка — отвърна Мъркот, давайки вид, че уж продължава мисълта на своя началник.

— След мен! — изкомандва Дългата опашка.

— Не след теб, а след нея — поправи го Мъркот. — И то незабелязано. От дърво на дърво и в сенките на оградите.

— Лу… лу… лу… — заекна Караконджо.

— Не през лука, а по пътя след нея! — скара му се Дългата опашка.

— Той иска да каже, че луната ще ни освети — поясни Мъркот. — Затова, Караконджо, ще се движим само по сенките. Разрешава ти се да изгрухтяваш от време на време за заблуда на противника. А аз ще измяуквам като котарак. Ето: мяу-у-у.

Баба Пена тутакси се врътна обратно.

— Пст! Минчо, ще ти дам аз на тебе едно „мяу“. Бърже на тавана, че мишките изпоразпиляха орехите!

Баба Пена пое между овошките към пътната врата. Таласъмите след нея.

— Мъркоте, а аз какви звуци да издавам за заблуда на противника? — озадачи се Дългата опашка. — Свикнал съм да издавам само заповедни звуци.

— Кукуригай като петел — подигра му се Мъркот.

— Ей затова ти нямам доверие аз. Не знаеш граници в иронията си. Ами нали щом изкукурига петел, всички призраци изчезват. Как можеш да ме караш да постъпвам като нашия най-голям враг петела? Кому служи това?

— Ами намеквам ти, че си малко изкукуригал като него — засмя се Мъркот под мустак. По-право, под двата си мустака. — Виж там, имитирай някоя нощна птица.

— Ама разбира се. Аз съм важна птица — зарадва се Дългата опашка. — Ще бухам като бухал.

— Още по-добре е като чухал — посъветва го Мъркот.

— Чух… чух… чух…

— Млък бе. Ти ще викаш „грух, грух“.

Над овошките изплува пълната септемврийска луна. Баба Пена вървеше по селската улица, съпровождана от звуците на таласъмите:

— Грух… грух… грух…

— Чух… чух… чух…

— Мяу… мяу.

— Цвър… цвър… цвър. — Мъркот се досети да имитира и щурец.