Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 22

Но на първо време работата се оказа доста проста. В лодката имаше хубава въдица и подходяща стръв. Зарко често придружаваше баща си на риболов. Даже се смяташе за по-добър рибар от него. И сега му потръгна. Рибите кълвяха една след друга и Зарко едва смогваше да ги метне да перпелят по дъното на лодката. Не бяха толкова едри, колкото би трябвало да бъдат на Долната земя, където всичко е по-голямо, отколкото на Горната. Но те не са се спускали със скоростта на светлината, а са си порасли тук — разсъждаваше си Зарко.

— Ей, Зарков — стресна го познат глас. Беше чичо Пешо, приятелят на баща му. — Кълве ли, кълве ли?

Зарко не отговори, понеже не можа бързо да съобрази защо не му викат Зарко, а Зарков. После се сети, че тук, на Долната земя, той вече е голям и следователно е Зарков.

— Е, виждам, провървяло ти е — продължи чичо му Пешо. — Слушай, заеми ми сега твоята риба, че съм обещал да пратя на другаря Генев две-три кила, а нищо не можах да хвана.

— На другаря Генев ли? Ами нали казваше, че не можеш да го понасяш заради лакомията му?

— Ш-ш-ш-т. Тихо бе, Зарков. Всякакви хора ходят на тоя язовир. Какво се правиш на дете!

Докато Зарко се усети, чичо му Пешо прибра рибата в своя сак, двамата седнаха в неговата кола и запрашиха към града.

В къщи Зарко завари познатата обстановка. Само трябваше да свикне с мисълта, че той е господарят на тоя дом.

— Сега какво трябваше да правя? — питаше се той. — Аха. Сетих се. Да седна на фотьойла и да прочета днешните вестници.

Взе ги от масата и ги запрелиства, но не издържа дълго.

— А бе какво намират за четене в тия вестници? — провикна се той и ги захвърли на килима. — То в „Септемврийче“ и „Стършел“ няма нищо интересно, та в тия ли!

Рече да ги срита под масата, когато на вратата се позвъни.

Зарко отвори. Бяха редовните съботни гости — общо две белотни карета и нещо.

— Какво ни гледаш, като че ли не ни познаваш? — запитаха те, озадачени от детски чистия поглед на домакина.

— Как да не ви познавам — любезно отвърна Зарко. — Ти си патката, която се смята за интелектуалка. Ти си нервозното кюфте, което се мъчи да се усмихва. Ти пък си единственият умен човек от нашата компания, но се страхуваш от жена си…

Останалите не изслушаха своите характеристики. Всички хукнаха обратно по стълбището с викове:

— Луд!

— Подозирах го, че говори зад гърба ни.

— Но в лицата ни…

— Чудни хора. Защо се върнаха? Нали ги нарекох точно така, както ги наричаше и татко. Ей че уморително нещо било да си възрастен. Оплиташ се като пиле в кълчища — мислеше си Зарко в празния хол. — Нищо, тъкмо ще си легна по-рано, че утре сигурно ще трябва да ходя и на работа, щом съм възрастен.

Когато стана сутринта, така му се работеше, както преди му се играеше.

— Ех, хубаво нещо е да си възрастен — мислеше сега Зарко на път за предприятието. — Няма да прескачаш огради, няма да замеряш котки. Цялата си енергия ще вложиш в нещо полезно за хората.

— Здрасти, другарю Зарков — изкозирува портиерът. — Чакат ви вече за заседанието.