Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 13

Зад него един китайски мандарин чакаше смирено реда си, но бе изтласкан от голяма циганска депутация.

— Чорбаджи, чорбаджи — викаха един през друг циганите и дърпаха майстор Тричко за ръцете. — Добра стока носим, чорбаджи. Челик, челик — и заизсипваха в краката му бургии и свредели с различна големина.

— За какво ми е туй старо желязо, бе манговци? — искрено недоумяваше майстор Тричко.

— Ами за дупката, чорбаджи. Нали ще правиш на морето дупка. По-убави бургии от нашите нема да намериш.

— Циганска им работа! — извиняваше се бай Тричко пред своите приятели.

— Дупката! Много време има до дупката. Сега за нас най-важното е да подготвим добре строежа, да събудим у много хора интерес към дупката. И успехите ни в това отношение са безспорни. Вестта за пробиването на дупката се разнася както по море, така и по суша. Гърми по четирите посоки на света името на майстор Тричко. Смятайте се назначени.

Майсторите и калфите тутакси почнаха работа. Нали им плащаха, какво ги бе грижа дали се подготвя на морето дупка или нещо друго.

Дотук добре. Лошото стана наскоро през една нощ. В дванайсет часа всички майстори и калфи биха събудени от виковете на майстор Тричко. Докато скочат и отворят прозорците, всичко заглъхна навътре в морето. Някои разправяха, че го били видели да тича по пижама по мостика на участък „Втора дупка на морето“. Стигнал до края на мостика и скочил. Повече никой не го чу, нито видя.

А в същност ето каква баладична история се бе разиграла на брега на морето през оная съдбоносна нощ.

Тъкмо майстор Тричко бе заспал сладко своя първи сън, чу някой да го вика отвън;

— Бай Тричко, излез за малко.

Излезе майстор Тричко пред къщи, поогледа се, но никого не видя.

— Насам. Насам. Към мостика на „Втора дупка“.

Гласът бе малко странен — доста плътен и гръмлив, но бай Тричко имаше усещането, че говорещият в паузата между думите прави гаргара.

— А бе то от тая морска влага лесно се настива — помисли бай Тричко и закопча горното копче на пижамата си. Беше вече стигнал до края на мостика, без да срещне никого.

— Лунната пътека ти заслепява очите, та не можеш да ме видиш — избоботи гласът. — Аз съм китът Голиат.

Бай Тричко се повтренчи и с известно усилие различи огромния гръб на кита, който наистина се сливаше с лунната пътека.

— Хайде, качвай се — каза Голиат.

— Защо да се качвам и закъде?

— За да те откарам навътре в морските дълбини. Осъден си от морския цар. Аз идвам да изпълня присъдата.

Бай Тричко хукна назад, но мостикът тутакси се изгърби като детската пързалка в лятна къпалня и майсторът се хързулна върху гърба на кита. Голиат предвидливо бе пъхнал опашката си под мостика, та когато бай Тричко понечи да се връцне, гигантската опашка се повдигна и превърна мостика на пързалка.

Бай Тричко започна да вика за помощ с цяло гърло, но едва дочуваше сам собствения си глас. Китът Голиат се носеше с пълна скорост напред, а гласецът на майстор Тричко замираше някъде назад.