Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 126

Тя кима. Очите ѝ са кръгли и стъклени.

— Кой…

Тя извръща поглед към паяжините на тавана.

— Стана на едно парти. Беше… беше… — Тя си поема дълбоко дъх. — Не съм сигурна кой, Франки. Тогава не бяха добри времена за мен.

Забелязвам как очите ѝ се пълнят със сълзи. Гърдите ми се стягат от болка.

— Бях толкова… засрамена. Не можех да се върна. Трябваше да се махна.

Пробожда ме чувство на вина. Трябваше да ѝ помогна, а не го направих. Бела беше толкова млада. Толкова изгубена. Имала е нужда от майка, а нашата вече я нямаше.

— А онова… говоря за онова, което видя, с Алекс… — по бузите ѝ се стичат сълзи. — Не беше нищо, Франки. Нищо не се случи. Алекс ми се струваше толкова готин. Гаджето на по-голямата ми сестра. Рус, хубав, съвсем различен от нас. Просто за момент пожелах онова, което имаше ти. Ти сякаш бе измислила всичко. Сякаш знаеше формулата. Ти и Алекс… изглеждаше толкова нормално. Безопасно, хубаво.

Посягам и я притеглям към себе си. И аз плача. Клатя глава.

— Нищо не съм измислила — уверявам я аз, а сълзите ме задушават. — Никога не е било така. Няма формула. Оказва се, че съм сбъркала.

Бела също ме прегръща и мокрото ѝ лице се отпуска на рамото ми.

Прегръдката ѝ е стегната, докато сълзите ми капят върху нея. Падат в косата ѝ, бузата ми е притисната в главата ѝ. Soru. Кръв и кости, същите като моите. Единствената, която знаеше какво ми е, точно какво изпитвах, когато мама почина. Аз я разочаровах, отблъснах! А от нея съм имала най-голяма нужда!

Имам чувството, че сърцето ми ще се удави.

— О, soru… — шепне тъжно Бела.

— Сбърках — хлипам аз. — Сбърках за всичко.

Никакви думи няма да ме накарат да се почувствам по-добре и Бела мълчи. Вместо това ме притиска и двете плачем, а небето излива дъжд върху покрива на бунгалото.

Лежим, докато спираме да плачем, сякаш това е най-естественото нещо на света. Бела бърше очи с потника си. Разглеждаме паяка, който пълзи по паяжината, и черните точици с крака — неговото поколение. Колкото и да чистих, сърце не ми даде да прогоня майката и малките ѝ бебета. А те са поне десет.

Най-сетне ставам и събирам остатъците от храната, правя сандвичи за вечеря, докато Бела търси картонени чинии и салфетки. Сядаме вътре, за да хапнем и да поговорим. Разказвам ѝ, че съм прочела „Швейцарското семейство Робинсън“ и тя си спомня, че като деца сме гледали филма заедно. Говорим за котката на Мериъм, Даруин, за котката на съседката на Бела в Портланд, която се казва По и обича да спи в саксиите на Бела. Тя ми разказва за квартала, за любимото си кафене, за пациента, който я поощрявал да рисува, за друг, който се опитал да я опипва по гърдите, за шефа си, за мъж, с когото излизала два месеца.

Аз пък ѝ разказвам за работата си, за госпожа Фратели, за кръщенето на бебето Джо, когато Джулия дойде в минирокля, толкова къса, че леля Кони ѝ нареди да се прибере, и тя се върна в права рокля. Разказвам ѝ за една нощ в хотел, която спечелих преди две години, и за известната актриса, която седеше на масата срещу нас и закусваше с палачинки.