Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 123
Хана Тъниклиф
— Мама ли ти е плела този пуловер?
Той се навежда, за да го огледа.
—
Клатя глава.
— Оплете го, докато беше бременна с теб.
Подава ми чаша. Ароматът е силен, замайва ме.
— Благодаря.
Татко отпива от чашата.
— Беше ѝ омръзнало да плете малки обувчици или както там се наричат.
— Терлици.
Той се усмихва.
— Да, терлици. И шапчици. Беше направила толкова много, че ти порасна и не можа да ги износиш. Беше много развълнувана.
Лелите ми разказваха, че било истинско чудо, че мама забременяла, а какво остава, че се случило два пъти. Според мен леля Кони си въобразява, че е изиграла съществена роля с непрекъснатите си молитви. Може и така да е, въпреки че молитвите не успяха да спасят мама накрая.
— Става хладно — оглежда се татко.
— Ммм.
— Не предполагах, че ще останеш тук толкова дълго.
— Не е чак толкова дълго.
— Мислех, че ще се пренесеш при мен.
Не отговарям. Сега съм още по-несигурна къде искам да живея.
Татко отпива още от розолиото и въздиша.
— Трябва да излизам сред дърветата по-често. Във Вашингтон има толкова много гори. Дори не съм забелязвал. Ти знаеше ли?
— Да, знаех.
— Мериъм казва, че има много пътеки за преходи. Някои дори са край нашия квартал.
Поглеждам кожените обувки на татко и грижливо изгладения му панталон. Не мога да си го представя да ходи на екскурзии и преходи, въпреки че, ако има човек, който е в състояние да го убеди, то това е Мериъм. Вдигам отново очи към пуловера му. Плетката е сбита, сложна. Това е стил, който не се влияе от модата; сигурно ще го носи, докато вълната не се протрие напълно. Изненадана съм, че цветът не е избелял, че не е посивял с времето, но това е грижа на татко. Докато го пере, мисли за мама, грижи се за него. Сигурно мисли за нея, докато ръцете му са във водата, помни я закръглена, приведена над корема си, докато плете, телевизорът хвърля отблясъци, тъмната ѝ коса се стеле по слабия гръб.
— Тя все още ли ти липсва? За мама питам. След толкова много време.
Татко ме поглежда. Колебае се.
—
— Опитвах се да постъпя правилно, татко — прошепвам.
— Знам. Разбира се.
— Не помня добре мама. — В гласа ми се долавя чувство за вина.
— Ти беше много малка, Франческа. Няма как да помниш. — Вдига глава към притъмняващото небе. — Тя знае, че я обичаш.
Питам се какво ли би помислила за мен сега. Отпивам нова глътка и наблюдавам как татко върти чашата в ръка.
— Хората говорят за край — отбелязвам.
Той се мръщи.
— В какъв смисъл?
— Когато преодолееш нещо. Когато престане да те боли чак толкова.
— Не разбирам.
— Имало ли е време, когато… — Не знам как да се изразя.
— Е изчезвала ли? — пита той.
Кимам бавно.
Татко се намества по-близо до мен и ме прегръща. Усещам дебелата вълна на пуловера му, мирисът на влагата в студения въздух. Също като одеяло или зимно палто.
— Животът става по-добър. Нещата се оправят. Но болката си остава. Не изчезва. Никога не усетих края на болката. — Поглежда ме нежно. — Извинявай,
Кимам. Знам го и аз, но като го казва той, става истинско. Алекс вече го няма. Завинаги. Мама я няма. Също завинаги. Може би Алекс и мама са на едно и също място. Бдят над мен.
