Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 122

Кимам. Това просто обобщава представата ми за госпожа Гарднър — всичко трябва да следва установен ред. Къщата, дворът и най-вече момчетата ѝ. Преди всичко нейният Алекс.

— Така животът става поносим — добавя Даниъл. — Безопасен. Тя може да се справи, когато контролира всичко, когато нещата протичат по начина, който ѝ харесва.

— Тя никога не е планирала такава като мен за Алекс, нали?

Даниъл клати глава.

— Само че абсолютно нищо не е както тя го е планирала, Франки. Или както се е надявала да бъде. Почти всичко е каша и тя не знае как да се справи. Смъртта на… Алекс — думата сякаш изсмуква дъха му, — не може да направи нищо и това я влудява.

Отпускам ръка на рамото му и той се опитва да се усмихне. Забелязвам виолетовите полумесеци под уморените му очи. Поглеждам сака му и си казвам, че той е единственият останал син. Ще трябва съвсем сам да направи света по-хубав за майка си.

— Много съжалявам — казвам аз.

— Голяма каша… но, Франки, вината не е твоя. Не става въпрос за бунгалото. Просто мама си е такава. В момента много я боли.

Кимам. Това го разбирам. За пръв път от години изпитвам известно разбиране и съчувствие към госпожа Гарднър, знам каква болка изпитва, как я прогаря, също като моята. Все си мислех, че ми е сърдита, задето съм откраднала сина ѝ, и затова ме кара да си плащам. В мен тя е виждала заплаха, крадец, французойката съсипала всичко, лишила я от щастливото ѝ семейство и преобърнала целия ѝ свят. Сега обаче синът наистина и бе откраднат. Беше откраднат и от двете ни.

И двете останахме с празни ръце.

Даниъл прошепва довиждане на Бела и двете с нея махаме след колата, докато се скрива от погледите ни. Леля Роза ме целува по бузите, преди да се качи в своята кола. Чичо Роберто ни кимва иззад волана.

— А ти — казва леля Роза, облегната на прозореца, — няма да обръщаш никакво внимание на приказките на… онази жена. Не е вярно. Ти си добро момиче, Франческа. Brava Carusa.

— Благодаря, лелче.

Тя кима.

— Ще се видим на службата следващата седмица.

Поглеждам Бела, застанала на прозореца на пикапа на Вини. Удря два по рамката. Вини ме стрелва с поглед, когато включва двигателя; долната му устна е подпухнала след боя. Поглеждам го злобно. Не съм ти простила.

Пикапът потегля след колата. Двете с Бела ги наблюдаваме как се отдалечават.

Татко прочиства гърло зад нас. И двете се обръщаме към него. Все още има малко светлина, но небето е станало виолетово. Татко си е облякъл дебел, кремав, вълнен пуловер с продълговати дървени копчета на врата. Има го от години. На лактите има кръпки. Държи бутилка домашно розолио и две чаши.

— Леля Кони има ли нужда от още помощ? — пита Бела.

— Тъкмо прибира последните чинии, след това ще я закарам у тях — отвръща татко.

Бела кима и влиза вътре, а татко сочи двата стола. Сядаме и той ми се усмихва.