Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 120

Джак предлага да ни помогне да почистим. Благодарение на братовчедите окото му е насинено, а на ключицата има червена драскотина.

Клатя глава.

— Не, всичко е наред, благодаря.

Двамата оглеждаме кашата. Изправихме масата, но земята е покрита със счупени съдове, храна и разпилени прибори.

— Сигурна ли си?

Кимам.

— Има предостатъчно помощници.

Джак прочиства гърло.

— Идвах, за да те предупредя. Госпожа Гарднър се обади. Стори ми се… каквато беше.

— Нищо не можеш да направиш — отвръщам.

— Не я бях виждал в подобно състояние.

— Тя ме мрази.

Джак мълчи, не ми противоречи.

— Какво ще стане сега? Ще останеш ли?

Навеждам глава на една страна, замислям се.

— Извинявай, не е нужно да ми отговаряш.

— Всичко е наред, самата аз не знам.

Той кима и свежда поглед към краката си. Обут е в черни джапанки. Как ли е тичал в тях?

— Извинявай — повтаря той.

— Вината не е твоя.

Той се мръщи и прочиства отново гърло.

— За онзи ден. Не биваше да казвам онези неща.

Клатя глава.

— Не, аз те попитах. Бях…

— Беше разстроена. Аз трябваше да…

— Джак, моля те, престани. Не е честно, а аз съм тази, която трябва да се извини. Моля те, престани да се извиняваш.

— Добре.

Спомням си как му крещях, докато бях облегната на колата, как ми помогна да вляза в къщата. Бях торнадо от мъка. Не като госпожа Гарднър. Стискам очи.

— Дали пък да не се преструваме, че никога не се е случило — предлагам аз.

Джак не отговаря.

Отварям очи и забелязвам, че ме наблюдава, ранен, изпълнен с очакване.

— Франки, ако някога ти трябва… приятел… нещо такова… за да поговориш или да пиеш кафе…

Извръща поглед.

— Кафе ли? — питам аз.

Той кима, без да ме погледне.

— Кафе. Чай. Торта. Къшей хляб… разходка. Почти всичко.

— Всичко — повтарям, без да мисля, и се чувствам необичайно лека.

— Да. Знам, че не трябва да го казвам, но не искам да изчезнеш, ако това си намислила, без да кажеш…

— Добре — прошепвам.

Той свежда поглед към стъпалата си и почиства пръстта от тях, кашля. Не мога да го спра да ги гледа.

— Трябва да се върна при Хюя — казва той. — Мериъм каза, че ще ѝ покаже как се боядисват яйца.

— Не е Великден.

— Няма значение. Преди няколко седмици правиха коледни сладки.

Неочаквано си представям Мериъм и Хюя как надничат във фурна, пълна със сладки. Кухнята е топла, мирише на канела и кафява захар, на плота има купа, пълна с течна червена глазура, вътре е топната дървена лъжица, а някой вече я е облизал. Лицето на Хюя е намръщено, защото е нетърпелива, а Мериъм я е прегърнала. Езикът ми се връзва. Не помня какво исках да кажа. Гледам Джак, докато очите ми се наливат със сълзи.

— Франки? Добре ли си? — Гласът му е дрезгав от тревога.

— Да — отвръщам аз и си поемам рязко въздух. — Да, добре съм, извинявай. Трябва да тръгваш. Хюя ще се притеснява.

— Мога да остана и да помогна.

— Недей. — Казвам го остро и съжалявам. — Всичко е наред. Честна дума, всичко е наред — лъжа аз.

Когато Джак си тръгва по виещата се пътека през дърветата която го отвежда далече от погледа ми, аз забелязвам, че ръцете ми треперят. Споменът за госпожа Гарднър в усуканата блуза, ококорени злобни очи, фактът, бунгалото през всичкото време е било на Алекс, а сега мое; образът на Мериъм и Хюя заедно без мен; мисълта, че няма да съм тук с тях, близо до Джак — всичко това ме оставя разтреперана.