Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 2

И все още не бе късно да избяга в конюшнята. Единствено Дилс би могъл да конкурира бързината му. Ройбън понечи да се стрелне, но се поколеба.

— Това е старата ми екипировка — доволно заяви Дилс. Ако се вслушваше само в тона му, някой би могъл да реши, че оръженосецът се обръща към най-добър приятел и че трите години тормоз никога не са се случвали. Като лисица, забравила обичайното си отношение към заек. — Дъртият ми изпрати нов комплект за предстоящото изпитание. Уреждаме подобаващо изпращане на старите тенекии.

Приближаването на тримата вече бе изключило бягството като вариант. Те го обградиха, но пак оставаха усмихнати.

Дилс протегна шлема към него. Есенното слънце проблесна в металната повърхност. Ремъците леко се поклащаха.

— Някога слагал ли си шлем? Опитай.

Ройбън объркано се взираше в шлема. Не разбирам. Откога са започнали да се държат толкова мило?

— Изглежда той не знае какво да прави с него — отбеляза Хорацио.

— Вземи. — Дилс побутна шлема към него. — Нали скоро ще се присъединиш към войниците на замъка.

И разговарят с мен? Откога?

Ройбън не отговори веднага.

— Да.

Дилс се усмихна още по-широко.

— Така си и знаех. Предполагам, че нямаш особен опит?

— Кой ще вземе да тренира с конярче? — заяви дъвчещият Хорацио.

— Именно. — Дилс погледна към небето. — В хубав есенен ден като този е срамота човек да стои вътре. Помислих си, че би искал да научиш някои неща.

Всеки от тримата бе въоръжен с дървен тренировъчен меч. Хорацио носеше и допълнително оръжие, заради което бреме очевидно чувстваше нужда да се подкрепя с ябълката.

Това не може да се случва наистина. Ройбън внимателно се взираше в лицата им, за да открие загатването за шега. Дилс изглеждаше наскърбен от недоверието му, а Уилърд подбели очи:

— Помислихме, че би искал да опиташ рицарски шлем. Нали никога не си слагал такъв. Смятахме, че ще ти хареса.

Ройбън забеляза Елисън, старши оръженосец, да присяда на ръба на кладенеца, за да наблюдава развитието.

— Забавно е. Ние вече се редувахме. — Дилс отново бутна шлема към недоверчивия. — С подплънките и шлема не усещаш нищо.

А Уилърд се намръщи:

— Просто се опитваме да бъдем любезни. Не се дръж така.

Колкото и нелепа да му се струваше ситуацията, Ройбън не виждаше злонамереност в очите им. Сега и тримата му се усмихваха по начина, по който се бяха обръщали и един към друг — с небрежни и неприкрити жестове.

Той започна да разбира. Изминалите три години бяха намалили удоволствието, което останалите извличаха от тормоза над него. Ролята на единствен техен връстник, който не е благородник, го бе превърнала в подразбираща се цел, само че времената се бяха променили; всички растяха. Настоящата им поява представляваше предложение за мир. А тъй като Ройбън не се бе сприятелил с никого през цялото това време, в случая не можеше да си позволи взискателност.

Юношата повдигна шлема (натъпкан с парцали) и го нахлузи. Дори и въпросното натъпкване не можеше да промени факта, че шлемът е прекалено голям — той седеше на главата му като кофа. Тъй като до този момент Ройбън не бе докосвал никакви доспехи, нямаше как да разбере тази необичайност.