Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 6

Юношата въздъхна и отново се върна в конюшнята. В действителност той харесваше работата сред коне. В по-хладните дни мухите бяха малко и торът оставаше сух, с твърдината на стар хляб, който почти не миришеше. А и простата работа му позволяваше да изпита удовлетворение. Заобикалящата го компания също представляваше друг плюс. Конете не се интересуваха от произхода и от наличието на брачни свидетелства. Те винаги го посрещаха с топло пръхтене и допираха муцуни до гърдите му. Те бяха идеалното обкръжение, с което да прекара един есенен следобед. Е, почти.

Хилфред съзря изключението почти едновременно с мисълта си за него.

През вратата на конюшнята той бе видял тъмночервената рокля на принцесата. Съзирането й породи обичайния ефект: за няколко мига юношата забрави да диша, а когато се размърда отново, движенията му бяха тромави. За щастие не бе му се налагало да разговаря с нея. В подобен случай езикът му би се заплел по начин, пред който неловките пръсти биха изглеждали умели. Той я бе наблюдавал с години — години от натрупани мигове, в които тя се качва в някоя карета или посреща гости. Хилфред я бе харесал още в първия момент, в който я бе видял. В гласа й се бе долавяла неизменна усмивка, дори и в случаите, когато лицето й бе оставало сериозно. В неговите очи тя не беше човек, а фея: въплъщение на самата красота. Редки бяха моментите, в които имаше възможност да я зърне, но точно това ги правеше толкова специални.

И сега той не можеше да откъсне очи от нея. Почти тринадесетгодишна, принцесата се бе изравнила по височина с майка си. Но походката и движенията на бедрата й под роклята показваха, че тя е вече по-скоро дама, отколкото момиче. Все още си оставаше слаба и дребна, но вече бе различна.

Ройбън си мечтаеше как ще я срещне на двора, където той ще й налее вода от кладенеца, за да напълни чашата й. Тя ще се усмихне и ще му благодари. При подаването на вече опразнената чаша пръстите им ще се докоснат. Той ще усети топлотата на кожата й и за пръв път в живота си ще познае радостта.

— Ройбън! — Иън, един от конярите, го шляпна по рамото с камшик. Болката бе достатъчно силна, за да остави белег след оттеглянето си. — Стига си броил мухите, лопатата няма да се размаха сама.

Хилфред безмълвно се върна към работата си. Днес вече си бе научил урока и затова работеше с наведена глава. Принцесата нямаше да може да го зърне във вътрешността на плевнята, но при всяко изхвърляне на лопатата юношата получаваше възможност да я види. Роклята, която носеше сега, бе от калианска коприна, подарък за рождения й ден заедно с коня. За Ройбън Калис бе някакво митично място, разположено много далеч и изпълнено с джунгли, гоблини и пирати. Сигурно бе магична земя, защото роклята проблясваше с всяко нейно движение, а цветът по възхитителен начин подчертаваше косата й. Тази одежда бе особено красива и поради друга причина: за разлика от всички нейни предишни одеяния, тази рокля бе предназначена за жена.

— Тамариск ли да оседлая, Ваше Височество? — попита Иън откъм главния вход на конюшнята.