Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 171

— Казах нещо! — Този път гласът на краля прогърмя и изтласка присъстващите. След няколко мига вратата се затвори. Ройбън и Амрат останаха сами. Дори стопанката на дома я нямаше.

Кралят постъпи като епископа и се настани на столчето край леглото. В началото той не каза нищо, а Ройбън не смееше да го погледне — наместо това задържаше погледа си към сушените билки по тавана.

— Дворецът е горял — тихо поде крал Амрат. — Отделянето от поста е щяло да ти донесе сурово наказание. Никой не би осъдил на смърт едно момче, отслужващо първия си ден, но боят с камшик е бил сигурен. Знаел си това. — Кралят замълча, поглаждащ брадата си. — Баща ти и канцлерът са ти забранили да влизаш в замъка. — Той отново поспря, докосна устни с език и въздъхна шумно. — Дори да оставим всичко друго настрана, ти си се втурнал сред огнен ад, когато всички са бягали навън. Това не ми звучи като постъпката на разумен човек, Ройбън. Обясни ми, защо го направи?

— За да спася Ариста.

Думите се отрониха от устата му, но те се бяха зародили някъде много по-дълбоко. Едновременно с изричането им една сълза успя да се промъкне. Този път Хилфред не усети болката от зараждането й; агонията от изгарянията бе отстъпила пред новата мъка. Той се загледа в дръжката на кралския меч. Искаше му се да може да изтегли оръжието и да го насочи към себе си. Животът му бе безполезен. Нежелан и от двамата си родители, той бе убил майка си и бе принудил баща си да стане предател и убиец. Единственото момиче, което някога бе обичал, го мразеше. Ройбън искаше да умре, а огънят му бе отказал исканата гибел. Далеч по-добре щеше да бъде, ако бе открил смъртта си сред пламъците. Тогава поне щеше да е умрял с мисълта, че е извършил нещо полезно.

Кралят кимна. Ожесточението в очите му беше изчезнало. В тях бе останала единствено тъга.

— Опитах се да спася и кралицата — продължи Хилфред. — Върнах се, но вече не можех да виждам. Не можех да дишам. Помислих си, че ще умра. Зная, че съм ви разочаровал. Зная, че съм безполезен. Зная, че всички ме мразите. Моля ви, просто го направете.

Той вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Вече не го беше грижа.

— Какво да направя?

— Убийте ме.

— Това ли си мислиш? Че съм дошъл тук, за да те екзекутирам?

— А не е ли така?

— Защо ми е да наказвам единствения човек в кралството, който си е свършил работата? Човекът, който е рискувал живота си заради семейството ми? Който напълно съзнателно се е пожертвал за онези, които обичам повече от всичко? Ройбън, аз нямам навика да убивам герои.

— Но дъщеря ви…

— Тя току-що е изгубила майка си. В момента мрази всички, включително и мен. Не мога да я виня. Аз едва не убих епископа заради това, че бе изрекъл истината. Баща ти може и да е бил предател, но ти не си. Аз съм ти длъжник. Не съм дошъл да те убивам, Ройбън, а да ти благодаря. Бих могъл да ти дам рицарско звание, но не ми трябват още рицари. А и подобно нещо би означавало да напуснеш замъка. Предстоят ни мрачни дни. Трябва да призная, че се страхувам за семейството си. Нужни са ми хора, които да ги защитават. А цялото злато в хазната ми не би могло да осигури по-добър защитник за дъщеря ми.