Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 173

Ройс не бе казал нищо. Трупът на едно младо момиче би представлявал идеалният пример за убийствен аргумент. Но крадецът мълчеше. По-рано Ейдриън би се учудил на това, но сега започваше да опознава спътника си. А и самият Мелбърн бе започнал да опознава — и отчасти разбира — него.

Повечето от опечалените вече напускаха гробището — дълга редица от сведени глави и ридаещи очи. Никоя от тях не носеше черно. Ейдриън прецени, че това е единственият цвят, с който те не разполагат. На идване погребалната процесия бе събрала немалко погледи на отврата и подмятания за курвенските цветове на одеянията им. Но боецът знаеше, че червеният цвят е бил избран от почит към Роза.

Ройс и Гуен останаха пред гроба. Този път крадецът се бе оказал най-подходящо облечен.

Гуен плачеше, повдигнала длани пред лицето си. След няколко мига отлагане Ройс вдървено я прегърна. При допира му тъмнокосата жена извърна глава към гърдите му и продължи да ридае. Крадецът се вцепени. Ръцете й го прегърнаха през кръста и силно го притиснаха, прегъвайки наметалото. Като никога ловкият и обичайно гъвкав Мелбърн се движеше с тромава колебливост — той бавно отпусна ръце край раменете й. Наметалото му я обгърна. Двамата останаха неподвижни, превърнали се в статуя сред гробището.

Ейдриън въздъхна. Изникналото облаче бе грабнато от ледения вятър.

Той не я заслужава. В следващия миг боецът сви рамене. Никой не я заслужава.

Първо Арбър, сега и Гуен. Може би така му бе писано — да губи съвършената жена заради най-близкия си приятел. Той си пое студен и болезнен дъх.

Най-добре да не мисля повече за това.

Някакво движение от дясната му страна привлече вниманието му. Чифт очи надничаха над един надгробен камък. Ейдриън разпозна челото на Загадко.

Боецът се изненада единствено от закъснението им. От нощта на пожара не се бяха натъквали на член на Алената ръка. А сега бяха изникнали на прага им. Моментът определено не беше подходящ, но гилдичарите нямаше да пропуснат да се намесят.

Сред плочите и криптите изникваха още очи — и никъде не се забелязваха щастливи погледи. Сигурно крадците бяха забелязали присъствието им тук още от известно време. И макар че Ейдриън оценяваше проявеното от крадците разбиране, в момента той не се намираше в особено добро настроение. Погребението на Роза отново бе изострило алкохолната му жажда. Прекаленото мислене — разочароваща себеинвентаризация — винаги го докарваше до такива настроения. Умът му неизменно стигаше до мислите за тигъра, баща му и празнотата: празнота, която боецът се опитваше да запълни с алкохол. Това му отнемаше ден или два, но в даден момент той винаги успяваше да залее дълбоката ненавист и омраза, която изпитваше към единствения виновник за провалите му. Към самия себе си.

Но пък и една хубава битка също помагаше. Затова Ейдриън гледаше с охота към изникващите гилдичари. Интересно дали Ройс ги виждаше. В момента Мелбърн бе необичайно разсеян…

В следващия миг спътникът му повдигна глава и отмести Гуен между себе си и Ейдриън.

Цилиндърът бе прибавил към реквизита си и вълнено наметало. Той погледна съм гроба и повдигна шапка.