Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 170

— Знаеш ли какво наказание се полага на онези, които лъжат своя владетел?

— Смърт? — предположи Хилфред.

— Смърт — потвърди кралят. — Вярно ли е, че в нощта на празненството си напуснал поста си?

— Да.

— В най-добрия случай това е пренебрегване на дълга. А в най-лошия — дезертьорство. Знаеш ли какво е наказанието за дезертьорство?

— Смърт. — В този случай не му се налагаше да отгатва.

— Смърт. — Амрат кимна бавно. — По нечия заповед ли напусна поста си? Заповед на човек от замъка?

— Не. — Ройбън забеляза лека промяна в погледа на владетеля, но нямаше представа как да я тълкува.

— След като си знаел, че изоставянето на поста означава смърт, защо си го направил?

— Замъкът гореше. Принцесата и кралицата бяха останали вътре и никой не се опитваше да ги спаси.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички просто стояха и гледаха. Канцлерът нареди…

— Онази нощ беше същински хаос. — Гласът на Пърси Брага се усилваше, защото той се приближаваше от кухнята. — Пламъци, мрак, паникьосани гости…

— Продължи, момче.

— Канцлерът нареди никой да не влиза вътре.

— Истина ли е това? — обърна се Амрат към Брага.

— Да. Тази заповед целеше да предотврати още гибел. Вратите бяха залостени с верига. Нищо не можехме да сторим.

— Истина ли е, че си се изправил срещу собствения си баща? — попита кралят.

Хилфред сведе очи към чаршафа.

— Да.

— Кога си научил, че баща ти възнамерява да убие семейството ми?

— Отгатнах, когато видях, че вратата към вашите покои е запечатана с верига. Татко ми заповяда да се махна. Каза ми, че ме поставил да дежуря на портата за мое добро. Така разбрах, че той е запалил пожара и е омотал веригата.

— Брага казва, че се е сражавал с баща ти и го е убил. Вярно ли е?

Ройбън кимна.

— Не пести думи пред своя владетел — остро каза канцлерът.

Амрат повдигна ръка.

— Няма нищо. Кажи ми, момче, как успя да свалиш веригата? Впоследствие катинарът бе намерен невредим.

— Взех ключа от тялото на баща си.

— Отключил си вратата и си отишъл в стаята на принцеса Ариста?

Юношата отново кимна.

Владетелят се обърна към дъщеря си:

— Това ли е изнеслото те момче?

Ариста не каза нищо. Тя дори не повдигна очи.

— Попитах те нещо. Отговори ми.

— Може би.

— Ариста, погледни го.

— Не искам.

Кралят я погали по косата.

— Защо?

— Мразя го.

— Мра… Но той ти е спасил живота, нали? Изнесъл те е от горящия замък. Има свидетели, които казват, че са го видели да те спасява. Да не искаш да кажеш, че това не е истина?

— Истина е.

— Тогава защо?

— Той не спаси мама. Той я остави да умре! Той остана жив, а тя умря! Той е страхливец, гнусен, подъл…

Ариста се разрида и в отговор на жест от баща й бе изведена.

В този момент Ройбън смяташе, че нещата не биха могли да се влошат повече. И се ненавиждаше заради наивността на тази си мисъл — винаги имаше начин това да се случи. В очите му започваха да се образуват сълзи. Трябваше да се напрегне, за да не им позволи да излязат. Не му се искаше да плаче пред всички тези хора.

— Всички да излязат — нареди Амрат.

— Но, татко… — понечи да възрази Олрик. Хилфред забеляза, че принцът носи два меча: един на колана си и един в ръце. Онзи в ръцете му бе подаръкът — оръжието, което Ройбън бе изгубил в пожара. — Не бива да я слушаш. Той е невинен. Спасил й е живота. Опитал се е…