Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 169
Майкл Дж. Салливан
Към средата на деня юношата долови уханието на супа, накарало го да осъзнае, че е гладен. Но пристигането на храната бе изпреварено от тропот на колела и последвали викове. Гласовете бяха груби и остри.
— Направете път за краля!
Ройбън чу как Дороти изпуска някакъв съд. Дано това не беше супата.
— Отворете в името на Негово величество крал Амрат!
Вратата не издаде обичайното проскърцване — тя изпращя заради рязкото отместване.
— Кралят е дошъл да види Ройбън Хилфред. — Гласът беше гръмък и ясен.
— Той не е сторил нищо лошо! — извика Дороти.
— Махни се от пътя, жено.
Хилфред се постара да се подготви — доколкото това беше възможно. Всичко това му изглеждаше някак странно и забавно. А тези му мисли сами по себе си също бяха повод за смях. Колцина ли невинни биваха разсмивани от предстоящите си екзекуции?
Той трябваше да е умрял в двореца. Тогава юношата бе приел смъртта си. С оцеляването си само бе спечелил няколко дни съкрушителна болка. Умирането в сегашното му състояние би представлявало нещо абсурдно, но не и непоносимо. За него смъртта не беше враг, а изпълнена с разбиране позната. Съжаляваше единствено, че няма да може да вкуси от уханната супа.
Но това означаваше, че обонянието му се е възвърнало!
Остана му само един миг на възторг, защото в стаята вече влизаха войници. Как ли щяха да изпълнят присъдата? Най-вероятно щяха да го обесят. Имаше вероятност да му отсекат главата. Изгарянето на клада също присъстваше сред възможностите — иронична възможност — но надали щеше да бъде използвана; Ройбън смяташе, че пожарите са омръзнали на всички.
Но в следващия момент той си промени мнението. Нищо чудно кралят да пожелаеше огледално отмъщение — да стори с него онова, което баща му бе сторил с кралицата.
Войниците побързаха да отстъпят и да сведат глави, когато кралят влезе. Следваха го принцът и Ариста. И тримата бяха облечени в черни дрехи. Принцесата бе носила тази траурна рокля и при смъртта на лейди Клер.
Всички представители на кралското семейство изглеждаха изнурени, с бледи лица; само очите им бяха обгърнати в цвета на възпаление. Ариста изглеждаше най-мрачна, тя стоеше вторачена в пода.
Ройбън никога не бе виждал Негово величество от толкова близо. Кралят беше огромен; особено от легнала позиция юношата го виждаше като гигант с гъста брада. На вид той споделяше умората на децата си, но неговите очи пламтяха непримиримо.
— Ваше Величество — каза един от войниците. — Това е Ройбън Хилфред, синът на Ричард.
При споменаването на това име кралят потръпна. Може би нямаше да има никаква екзекуция. Може би владетелят щеше да го убие направо в леглото. Поне юношата бе видял принцесата отново и се бе убедил, че тя е в безопасност.
