Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 161

В следващия миг лъскавото оръжие на Лео пресрещна неговото и го изблъска встрани.

— Амрат… той не искаше да каже това.

Кралят дишаше тежко, със съскав дъх, който тежко повдигаше гръдта му. Салдур се бе препънал и беше паднал по гръб; дъждът капеше върху старческото му лице. Това падане бе спасило живота му.

— Ако още веднъж те чуя да казваш, Саули, че вината е моя, ще те разсека на две и ще те окача на площада, за да имат селяните нов труп, към който да се пулят!

Това вече не беше изръмжаване, а гръмовен рев.

— Простете, Ваше Величество. Аз само…

— Мълчете, епископе — каза Лео. Той все още удържаше огромния меч с тънката си рапира. — Ако възнамерявате да останете жив, замълчете и си вървете.

Салдур се изправи на крака — изненадващо бързо за човек на неговите години — и се оттегли от полуразрушената зала.

Граф Пикъринг отдръпна оръжието си. Огромният меч бавно се отпусна към пода. Тогава, във внезапен изблик на ярост, Амрат го издигна отново и с крясък го стовари върху една от масивните дъбови греди, полуразядена от огъня. Тежкото острие изкънтя при врязването си в дървото. Кралят продължаваше да беснее и замахва. Около него захвърчаха трески. Брага и Лео мъдро отстъпиха.

След няколко минути владетелят се успокои и остана да диша тежко. Капките пот се примесваха с дъжда.

Амрат пусна меча си на земята, коленичи и зарови лице в дланите си.

— Трябваше да остана тук.

— Тогава само щеше да умреш заедно с нея — каза Лео, почти останал нечут сред тропота на дъжда.

— Трябваше и аз да си отида с нея. По-добре от това.

— Тогава кралството щеше да остане без владетел.

— Майната му на кралството! Синът ми щеше да заеме мястото ми.

— Децата ти са още прекалено малки.

— Тогава Пърси щеше да стане регент. А на мен… на мен нямаше да ми се налага да се чувствам по подобен начин. — Амрат повдигна погрознялото си от плач лице към Брага. — Как успяваш? Как си намерил сили да продължиш да дишаш, след като Клер я няма?

— Просто го сторих.

Амрат кимна.

— Двамата с теб имаме много общо.

— Можете да разчитате на мен, кралю. Ще ви помогна да се погрижите за всичко.

* * *

Дъждът продължаваше да вали.

Капещият Ройс безмълвно се вмъкна в „Противната глава“ и се отправи към прозореца. Цяла нощ бе сновал насам-натам по някакви незнайни за Ейдриън маршрути. Може би крадецът обхождаше двореца, дирейки Гуен, може би наглеждаше Албърт, а може би просто обикаляше безцелно по улиците.

Вън улицата бе обсипана с нарастващи локви. Всъщност, Ейдриън не можеше да разбере причината, поради която този участък биваше наричан така. Дори и в сухо време той си оставаше пътечка между съборетини. А в този момент полагаше забележителни усилия да се превърне в езеро.

Блекуотър не бе напускал кръчмата. По принцип четирите пълни бъчонки зад бара биха му осигурили цяла нощ пиене, след която той щеше да подремне хубаво, само че той бе запомнил думите на Ройс и не бе близнал нито капка, след като последният бе съборил чашата му. Самият боец бе запазил мнението си за себе си, но бе сигурен, че планът на партньора му няма да проработи. Замисълът определено си струваше изпробването, само че каква беше вероятността бог Марибор да прояви подобна незаслужена благосклонност към тях? Не беше напразна традицията, в която божествата бяха изисквали кървави жертвоприношения.