Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 71

Корпусът на яхтата беше лъскав и искрящо бял и макар Демарко да имаше ограничени познания относно скъпата дървесина, беше почти сигурен, че палубата е от тиково дърво. На носа на кораба върху раирана възглавница се беше излегнала жена на двайсет и няколко. Беше с бял бански и имаше тяло като за корицата на специален брой на „Спортс Илюстрейтед“, посветен на бански костюми.

— Господин Макграт? — провикна се Демарко към мъжа, който току-що се беше спуснал по стълбичка от мостика.

— Да. Ей, бъдете така добър да ме вържете ей там, отпред — подхвърли му той бяло найлоново въже.

Демарко пое въжето и неумело го преметна около един кнехт на пристана. В това време Макграт скочи грациозно от яхтата на пристана и пристегна котвеното въже от кърмата.

Макграт беше едър, около един и деветдесет и към стотина килограма. Косата му беше къса и къдрава — рижо кестенява, точно като за човек, на когото казват Ръсти, — а лицето и ръцете му бяха почернели като на човек, който прекарва повечето си време на открито. За разлика от Дъглас Кембъл той беше в добра форма и имаше бицепси като на тежкоатлет.

Макграт се приближи до Демарко и огледа въжето, което той беше привързал.

— Личи си, че не си моряк, партньоре — отбеляза той и отново върза въжето.

— Господин Макграт — поде Демарко, — казвам се…

— Една секунда… Ей, Тами, скъпа!

— Да, захарче — отвърна младата жена, без да вдига глава от възглавницата. Говореше бавно, сякаш е полузаспала, и имаше гърлен и сексапилен южняшки акцент. В устата й и камък би се стопил.

— Машината за лед отново се е развалила — каза Макграт. — Защо не се качиш до канцеларията на пристана за един плик с лед. Два килограма ще стигнат.

— О, трябва ли? — измрънка Тами.

— Трябва. Искам студено питие и ще поговоря малко с този господин. — Преди Тами да успее да възрази, че основното й житейско предназначение е да бъде украса на пейзажа, а не приносител на разни неща, Макграт додаде: — А като приключа, ще отидем да вечеряме в онзи ресторант, който толкова ти харесва.

Тами се надигна лениво от възглавницата, на която се бе излегнала. Изправянето й беше представление, което човек си струваше да види. Макграт й помогна да слезе от яхтата и после двамата с Демарко мълчаливо се полюбуваха на задника й, докато тя вървеше към посочения офис.

— Да ви кажа, господине — рече Макграт на Демарко, вперил очи в Тами, — добрият Господ е голям скулптор.

— Господин Макграт, казвам се Джо Демарко и работя в…

— Да, знам кой сте. Дог ми разказа за вас.

— Дог?

— Дог Кембъл. Така му казвахме навремето, защото Дъглас звучи лигаво за футболен защитник. Присламчвах се точно зад Дог, когато играехме заедно. Използвах огромния му задник за ракетна площадка, от която да повалям подлите малки тичащи бекове. Както и да е, той ми каза, че онази вечер сте ходили у тях и сте се опитали да го сплашите. Не ви е срам, Демарко. Жена му скоро ще му докара язва, няма защо да го напрягате допълнително.

— Кембъл каза ли ви за какво сме говорили?