Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 53
Майк Лосон
На въпроса му какъв мотив би могла да има Моли да извърши престъпление, Кайзър бе отговорила:
После се замисли за начина на живот на Моли.
И си каза:
Демарко се обади в кабинета на Махоуни, получи номера на социалната осигуровка на Моли, после звънна на компанията, осъществила проверката на кредитния рейтинг на Дъглас Кембъл. Помоли ги да направят същото и с младата Моли Махоуни.
Трийсет минути по-късно научи, че Моли е затънала в дългове до шия. Имаше четири кредитни карти и всяка беше с изчерпан лимит, а тя просто плащаше минималните вноски по задълженията си. Често закъсняваше с наема си, с режийните, със сметката си за телефона. Демарко най-сетне проумя и защо тя живее в такава дупка: само това можеше да си позволи. Мотивът на Моли Махоуни да извърши престъпление не беше алчност, а нужда. Ако много скоро не получеше отнякъде солидна сума в брой, щеше да се наложи да живее в колата си.
Но за какво беше харчила парите? Трябваха му извлеченията от кредитните й карти или просто трябваше да направи най-простото нещо и да я попита какво става, по дяволите.
Той набра номера и попадна на гласовата й поща.
— Моли, обажда се Джо Демарко. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение. — Той замълча и добави: — Моли, трябваше да кажеш на някого.
17
— Добре, добре, идвам, за бога!
Дени Рийд беше на петдесет и две. Носеше сандали, черни чорапи, сини бермуди и червена фланелка без ръкави, от която се показваха две кльощави ръце. Навремето бившата му съпруга му казваше, че не трябва да носи ризи без ръкави, защото ръцете му приличали на онези тънки балони, които уличните артисти огъвали във формата на дакели. Бившата му жена беше злобна кучка с остър език.
Дени рязко отвори вратата с намерението да викне: „Какво ти има бе, човек, че си залепнал за звънеца?“, но после видя кой е на верандата.
— А, здрасти, Гюс. Как я караш? Радвам се да те видя. Ще влезеш ли?
Гюс Амато се взря изпитателно в Дени, после застана насред дневната му и огледа къщата. Двуетажната постройка в Кейп Код гледаше към Оушън Сити, Ню Джърси. Нямаше почти никакви мебели. Единствените вещи в стаята бяха голямо кресло, евтин телевизор и стойка за телевизор, която Дени използваше за масичка. Трапезарията беше съвсем празна, по стените нямаше дори една снимка. Дени беше изгубил почти всичките си вещи на импровизирана гаражна разпродажба, за да не му отнемат колата.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Дени гърба на Гюс. — Нямам алкохол, обаче имам малко пепси.
Гюс се обърна с лице към него.
— Видях табелата на моравата, Дени. Сигурно това означава, че още не си продал къщата.
— Да, ама ще я продам. Просто ми трябва още малко време. Мисля да сменя агента за недвижими имоти и да намеря някой, който наистина си разбира от работата.
— Къщата е ипотекирана, нали? — попита Гюс.
— Аха. Не беше, когато се нанесох, ама знаеш…
— Значи трябва да направиш доста изгодна сделка, за да си разчистиш сметките с нас.
