Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 55

Мина покрай шантавия магазин „Риплис Билийв Ит Ор Нот“ и мястото, където някога беше старият кей, покрай магазинчетата за сувенири, където продаваха фланелки и гумени зарчета, и покрай улични сергии за сладкиши, пържени в огромни тави с мазнина. Чайките, които кълвяха отпадъците, се разбягваха пред него. Подмина някакъв тип, който дърпаше рикша с двойка дебелаци, устремени към бюфета на следващото казино, където им предлагаха да се натъпчат на корем.

Махоуни мразеше Атлантик Сити.

Носеше червено непромокаемо яке и старо спортно горнище на „Пейтриътс“, тъмносин памучен панталон и маратонки. Беше нахлупил ниско бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и тя частично скриваше лицето му. Така се обличаше, когато Конгресът не заседаваше и той си беше у дома, в Бостън, разхождаше се из Бек Бей и се отбиваше из кварталните заведения за някоя и друга бира.

Харесваше Бек Бей, особено през есента, когато във въздуха се долавяше хладна свежест, дърветата ставаха пъстри, а отборът на Харвард гребеше в река Чарлс.

Бостън му липсваше, особено днес.

Казиното „Атлантик Палъс“ беше по-голямо от пирамидата в Гиза и по-лъскаво от нюйоркски сводник. Докато го прекосяваше, Махоуни оглеждаше играчите, приведени над картите си по масите за блекджек. Когато показваха казина по телевизионните реклами, всички играчи бяха млади и красиви, ухилени до уши, смееха се, все едно си прекарват страхотно. Някои от хората, които виждаше тук, бяха млади, но много повече бяха пенсионерите с прошарени коси, докарани с автобуси от Ню Йорк и Филаделфия, и нито един — бил той стар или млад — не беше особено красив. Още по-малко пък имаха щастлив вид. Седяха с мрачни, напрегнати и безрадостни изражения и се надяваха — молеха се, — че следващата карта, която получат, няма да ги разори. Да, голямо забавление е хазартът, няма що.

Махоуни се представи на охраната и каза, че има среща с Тед Алън. Личеше си, че служителят не вярва човек, облечен като Махоуни, да има среща с шефа на казиното, но учтиво го попита за името.

— Кажете просто, че съм бащата на Моли — каза Махоуни.

Не се учуди, че охраната не го разпозна, и това не се дължеше на половинчатата му дегизировка. От десетилетия беше на политическата сцена, снимаше се с президенти на пресконференции, явяваше се по телевизията, да не говорим, че вече сам не помнеше колко години бе заемал поста председател на Камарата, но съзнаваше, че половината хора в страната не следят политиката достатъчно отблизо, за да го разпознаят. По дяволите, половината граждани на държавата дори не си правеха труда да гласуват.

Пет минути по-късно въведоха Махоуни в превърнат в кабинет пентхаус. През прозорците на изток се виждаше океанът, но не и грозният квартал с евтини жилища под наем на запад. Сигурно се намираше достатъчно високо, за да види Англия при ясно време.

Тед Алън се оказа хубав младеж с рижаворуса коса и изсечени черти. Представи му се като изпълнителен директор на „Индиго Гейминг“. Махоуни трудно можеше да си представи как някой изобщо е направил този нахакан хлапак шеф на каквото и да било.