Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 44

— Да — отвърна той.

— А! Ами отзад е, прави барбекю. Ха! — добави тя, като че ли мисълта, че съпругът й готви, е смехотворна. Не в забавния, а в жалкия смисъл. — Защо го търсите? — попита после тя, присвила очи, сигурно заподозряла, че Демарко продава нещо.

— Работя за Конгреса, госпожо Кембъл. Трябва да задам на съпруга ви няколко въпроса във връзка с разследване, което провеждаме в момента.

— Нима? — възкликна тя, но вече беше изгубила интерес и гледаше назад към телевизора в стаята зад гърба си.

Даваха „Ентъртейнмънт Тунайт“, а Нанси О’Дел разпитваше някаква невръстна актриса с тънички като спагети ръце дали не страда от хранително разстройство.

— Да — каза Демарко. — Може ли да вляза?

— Не, адски е разхвърляно. Заобиколете отстрани, ей там, и ще намерите главния готвач. Ха! — възкликна тя отново и затвори вратата.

Демарко заобиколи къщата съгласно инструкциите и видя Кембъл и бъбрековидния басейн зад него. Вътрешният двор, където се намираше, беше покрит с камък, изглежда, гранит, а барбекюто на Кембъл беше толкова голямо, че вътре можеше да се опече глиган.

Както и се очаква от бивш колежански футболен нападател, Кембъл беше едър, висок поне метър и деветдесет и пет. Освен това, пак както и се очаква, повече от двайсет години след активната си кариера беше натрупал излишни двайсет — двайсет и пет килограма. Оредялата му руса коса беше вчесана назад, за да покрие по-голяма част от черепа, а лицето му беше почервеняло от пиене, слънце и липсата на спорт. Върху бермудите и бялата си фланелка беше вързал синя престилка, на която беше нарисуван голям червен омар, легнал по гръб, с хиксове вместо очи. На барбекюто си за две хиляди долара Кембъл печеше два хотдога.

— Господин Кембъл? — повика го Демарко.

— Аха… — отвърна Кембъл. — Какво?

— Съпругата ви ми каза да дойда отзад. Казвам се Демарко. Работя за Конгреса и трябва да поговоря с вас.

— По това време?

Беше едва седем вечерта.

— Да — потвърди Демарко. — Когато става дума за дъщерята на високопоставен демократ от Камарата, хора като мен работят извънредно.

— А, значи става дума за Моли — поклати Кембъл голямата си глава. — Много жалко за нея. Наистина не мога да повярвам.

— И толкова по-добре, господин Кембъл. Защото никой друг не вярва.

— Е, онази служителка от Комисията със сигурност вярва. Боже, никак не би ми се искало да погне мен.

— Ще споделя с вас една малка тайна, господин Кембъл — каза Демарко. — Комисията знае, че през последните двайсет години някой от „Рестън“ издава вътрешна информация. С други думи, много преди Моли Махоуни да започне работа.

Обаче вие сте били там през цялото време.

— Шегувате се — каза Кембъл.

Демарко просто го гледаше.

— Ей, ама къде са ми обноските! — сепна се Кембъл. — Искате ли нещо за пиене?

— Не — отговори Демарко.

— Е, аз ще си приготвя питие. Веднага се връщам.

Кембъл не реагира уместно на твърдението на Демарко, че в компанията му се върши нещо престъпно. Отнесе се прекалено нехайно. Не се изненада особено. Не възрази разпалено. Държа се странно.