Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 23

Не забеляза градския автобус, който го премаза и го влачи близо шейсет метра, защото спирачките му бяха блокирали.

8

Демарко седеше на бара в „Клайдс“ в Джорджтаун, пиеше мартини с водка и се любуваше на краката на високата руса барманка. Реши, че си ги е заслужил — и гледката, и питието, — защото се трудеше усърдно в полза на Моли Махоуни.

След срещата си с Моли той се обади на адвоката й и му съобщи какво е научил от Ранди Сойър за предишни случаи на търговия с вътрешна информация в „Рестън Текнолоджис“. След това даде на адвоката имената на другите инженери, работили с Моли по акумулаторите за подводници. Адвокатът леко саркастично осведоми Демарко, че вече разполага с имената и проучва въпросните хора.

Остатъка от следобеда Демарко прекара в юридическата библиотека на Джорджтаунския университет. Не помнеше какво е учил като студент за търговията въз основа на вътрешна информация, затова прецени, че няма да е зле отново да проучи въпроса. Два часа по-късно не беше узнал нищо, което да помогне на Моли, а главата го заболя от усилието да проумее заплетените правни дивотии, които сякаш бяха написани на непознат език. Затова, когато погледна часовника си и видя, че е четири и половина — тоест време за коктейли или почти, — той излезе от библиотеката и бавно се насочи към „Клайдс“, за да се възнагради с едно мартини.

Тъкмо отпиваше от питието си, и мобилният му звънна — телефонът го разсея и Демарко неволно допусна леденостудената водка да залее тъкмо зъба, станал причина да потърси зъболекар. Зъбът беше счупен и от всеки досег с нещо студено направо свят му се завиваше. Докато не намери време пак да отиде на зъболекар, трябваше да държи главата си наклонена надясно, когато отпива, а така изглеждаше доста глупаво с чаша мартини в ръка.

— Мамка му! — изстена той от болка, забравил, че говори по телефона.

— Джо? Обажда се Моли.

— О, извинявай. Просто… Няма значение. Какво мога да направя за теб?

— Възможно е да е мениджър на име Дъглас Кембъл — каза Моли.

Седяха в малък ресторант на пет пресечки от апартамента й и тя побутваше пилешката салата в чинията си. Единствените калории от вечерята й идваха от бялото вино, които пиеше. Вече втора чаша.

— Защо той? — попита Демарко.

Моли се поколеба, сякаш не искаше да каже на Демарко какво знае.

— Моли — подкани я той.

— Дъг завежда „Личен състав“ в „Рестън“. Преди няколко години стоях пред кабинета му, точно до вратата. Трябваше да обсъдя с него един консултант, когото смятах да наема, но той говореше по телефона. Използва предплатена карта. Видях го да гледа ПИН кода от картата, докато набираше. Стори ми се странно, защото той непрекъснато води междуградски разговори и дори да става дума за нещо лично, никой няма да се учуди. Освен това Кембъл е на доста висок пост. Никой не би поставил под въпрос неговите разговори.

— Какво общо има предплатената карта с…

— Човекът, на когото звънеше, вдигна и Дъг извика превъзбудено, сякаш беше разстроен: „Не издържа изпитанието за разградимост. По-добре продавай“.