Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 18

Забеляза как го изгледа Делрей, все едно е изръсил нещо нередно, но нямаше значение — Глийсън схвана. Призна, че е продал камиона с рибата на някакви типове в Манчестър и с парите си е купил нов пикап и мотор за лодката. А каквото останало, го дал на дъщеря си. Гюс го беше инструктирал да каже така, за да не изглежда като алчен негодник и да отнесе по-малко пердах.

Защото щеше да отнесе някакъв пердах, така поне мислеше той. При първото си посещение Гюс го беше предупредил, че ще го понашляпа за по-голяма убедителност, но няма да е силно, освен ако Глийсън не оплете конците.

За щастие, той се придържаше към сценария на Тед, и то без да преиграва.

— Защо го направи? — попита Делрей. Единствените му думи, откакто бяха влезли в къщата на Глийсън.

— Имах нужда от нов пикап — отговори Глийсън. — Старият ми се разпада, а не ми отпуснаха заем. Трябваше ми и нов мотор за лодката. На практика се прехранвам с риба.

За да попречи на Делрей да продължи да задава въпроси, Гюс фрасна Глийсън в лицето и го събори от канапето с цвят на повърнато.

— Върви да донесеш ключовете и документите на пикапа, тъпако — изсъска му Гюс.

След като Глийсън му подаде ключовете и документите, Гюс измъкна полуавтоматичен пистолет двайсет и втори калибър.

— Ей, ама чакай малко — възкликна Глийсън.

Гюс не го изчака. Застреля го в гърдите, после му пусна и куршум в челото. Дори да беше изненадан, Делрей с нищо не го показа. Но той и бездруго нищо не показваше.

Гюс прибра гилзите, които изплю оръжието му, огледа помещението и каза:

— Не съм докосвал нищо, освен лицето му. Ти докосвал ли си нещо?

Делрей подмина въпроса.

Оставиха Глийсън на мръсния килим в дневната, а хлебарките полазиха в локвите кръв още преди да затворят вратата. Според Гюс местните ченгета сигурно щяха да решат, че след безкраен период на лош късмет Глийсън най-сетне се е видял с малко пари, купил си е нов пикап, а после се е появил някакъв задник, застрелял го е и е прибрал пикапа. Като се замислиш, горе-долу така и се случи.

— Какво мислиш? — попита Макгрудър.

— Не знам — отвърна Делрей. — Оня тип беше толкова уплашен, че едва говореше. Но нищо не отрече.

— Какво казва Донатели?

— Подкрепя историята на Тед.

— Марко Донатели е проклета змия — изсумтя Макгрудър. — Не е като стареца си. Би подкрепил историята на Тед, ако той му е пуснал няколко вечери аванта в казиното.

Разбира се, Делрей не отговори нищо, защото Макгрудър не беше задал никакъв въпрос.

— Къде сте сега? — попита Макгрудър.

— След Портсмут, почти до Бостън сме. Гюс е зад мен, кара пикапа на оня тип и влачи лодката му.

— Кажи му да зареже пикапа някъде. Племенникът ми е озеленител, може да използва возилото, а за лодката не давам и пет пари. Когато се върнеш, двамата с теб ще отидем да си поговорим със счетоводителя на Тед.

6

Моли Махоуни беше на прага на нервен срив.

Беше изгризала ноктите си до живеца, сините й очи бяха почервенели от плач и изглеждаше отслабнала от последния път, когато я бе видял. Демарко се надяваше, че момичето не е и болно в допълнение на всичките си останали проблеми.