Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 17

Сойър направи физиономия, която казваше „Доста се съмнявам“.

Демарко предпочете да пренебрегне скептицизма му.

— Добрата новина, произтичаща от другите случаи, е, че са отпреди назначаването на Моли в „Рестън“. Тя работи там само от четири години. Затова спокойно можем да допуснем, че извършителят на предишните измами се крие и зад тази история с акумулаторите за подводниците. Основният проблем е, че предишните случаи объркват нещата, а адвокатите на защитата обожават да има объркване. — И преди Сойър да успее да помрачи въодушевлението му, Демарко завърши: — Благодаря, Ранди. Много ми помогна. Ще се постарая Махоуни да научи.

5

Почти никой не бе в състояние да уплаши Гюс Амато, който не бе отстъпил в нито една битка през живота си. Беше силен и умееше да понася удари, а ако не можеше да победи с юмруци, прибягваше до тръба, до тухла или до първото, което докопаше.

Е, имаше един тип в „Бейсайд“, ненормалник на име Холоуей. На ръст едва надвишаваше метър и седемдесет, беше слаб като вейка и имаше грозно мораво петно, което покриваше половината му лице. Освен това беше осъден като сериен убиец и излежаваше шест последователни доживотни присъди. Веднъж Гюс посегна към единствения останал десерт в столовата, а откачалникът, който беше зад него на опашката, го предупреди:

— Ще те убия, ако го вземеш.

Изтърси го с абсолютно равен глас. Гюс каза на Холоуей да си го начука и взе десерта, но до края на престоя си в „Бейсайд“ се озърташе през рамо, защото Холоуей беше потаен и умен. Да, трябваше да признае, че Холоуей определено го бе уплашил.

Единственият друг човек, който го плашеше така, беше Делрей, макар че никога не би го признал гласно. И щеше да се сбие с него, ако се наложи, макар че сигурно щеше да изгуби. Делрей беше силен колкото него и несъмнено беше също толкова издръжлив, а и беше лежал на по-лоши места от „Бейсайд“. Не ставаше дума обаче за телосложението му, нито дори за разказите, които Гюс беше чувал за него. Причината бяха мълчанието му, поведението му и, разбира се, проклетото му око. Гюс знаеше само, че щеше да се чувства по-добре, ако Макгрудър беше изпратил някой друг да го придружи при Глийсън.

Взе Делрей от летище „Логан“ в Бостън и през целия път единственото, което каза този тип, беше:

— Спри, че трябва да се изпикая.

Когато пристигнаха пред бараката на Глийсън, Гюс заяви:

— Ето го мястото. Виждаш ли пикапа?

Делрей не отговори.

Гюс трябваше да признае, че Глийсън се справи прилично. Помогна и фактът, че беше адски уплашен — затова не се налагаше да се преструва, — но поднесе историята както трябва и каза точно каквото се очакваше от него. По едно време, само за да му напомни в какво положение се намира, Гюс взе една снимка и попита:

— Това внучката ти ли е? — А когато Глийсън кимна с разтреперана брадичка, все едно ще ревне, Гюс додаде: — Малко е пухкавка, но не се тревожи. И племенницата ми беше такава на десет-единайсет, а на шестнайсет заприлича на анорексичка. Така че има надежда.